— Вижте какво! — опита се да се опълчи Фокс.
Шоу беше навън и умоляваше приятеля си да излезе — всичко бе свършено, бе станало както очакваше, ама че са глупаци, те са точно такива, каквито ги наричаше, о, о, какъв срам!
— Стара мома! — крещеше жената.
— Ще ви бъда благодарен, ако се придържате към добрия тон.
— Стара мома, стара мома!
Това някак изглеждаше по-лошо от всички други наистина гадни имена.
Фокс се олюля, устата му се отвори, затвори се, отвори се отново и пак се затвори.
— Бабичка! — крещеше жената. — Бабичка, бабичка, бабичка!
Намираше се в пламтяща жълта джунгла. Стаята потъна в огън, започна да го притиска, мебелите сякаш се раздвижиха и започнаха да подскачат, слънчевите лъчи биеха през залостените прозорци и подпалваха прахта, която изскачаше от килима на гневни искри към някоя случайно попаднала вътре муха. Подобно на някакъв див червен звяр, устата й изпълваше въздуха с проклятия, събирани сигурно цял живот, а зад нея термометърът на изпечения кафяв тапет показваше деветдесет и два градуса; погледна отново към него — отново деветдесет и два, а жената продължаваше да пищи като колелата на рязко набил спирачки локомотив, като нокти по черна дъска, като стомана върху мрамор.
— Бабичка! Бабичка! Бабичка!
Фокс замахна, стиснал бастуна, и удари.
— Не! — извика от прага Шоу.
Но жената се бе подхлъзнала и бе паднала на една страна, ломотеше и дереше пода. Фокс стоеше над нея и се взираше с невярваща физиономия. Погледна ръката си, юмрука и пръстите през обгърналата го невидима стена от горещ кристал. Погледна бастуна, сякаш бе някакъв огромен възклицателен знак, появил се неизвестно откъде насред стаята. Устата му остана отворена, прахта се спускаше като гаснещи въгленчета. Усети как кръвта се оттича от лицето му, сякаш някъде в корема му се беше отворила вратичка.
— Аз…
На устата й имаше пяна.
Тя лазеше на четири крака и сякаш всяка част от тялото й бе отделно животно. Ръцете и краката, дланите, главата — всички те бяха като отсечени части на някакъв звяр, опитващи се да се върнат по местата си, но слепи и неспособни да заемат полагащото им се място. Устата й продължаваше да бълва гадости и звуци, които дори далечно не напомняха думи. Всичко това бе трупано дълго, наистина много дълго време. Самият Фокс също бе изпаднал в шок и я гледаше ужасѐн. До днес тя беше плюла отровата си наляво и надясно. А сега той бе отприщил същински потоп и рискуваше сам да се удави в него. Усети как някой го дърпа за сакото. Касата на вратата мина покрай него. Чу как бастунът му пада и трака като тънка кост някъде далеч от ръката му, а самата тя сякаш бе ужилена от някаква гигантска невидима оса. А после се озова навън и крачеше като автомат през горящата сграда, между пламналите стени.
— Махайте се! Махайте се! Махайте се!
Виковете заглъхваха като воплите на човек, хвърлен в черен бездънен кладенец.
На последното стъпало преди външната врата Фокс се освободи от мъжа до себе си и се подпря на стената с насълзени очи. Дълго от устата му не можеше да излезе нищо освен стонове. Ръцете му затърсиха пипнешком изгубения бастун, посегнаха към главата, докоснаха мокрите клепачи и изумени се отдръпнаха. Десет минути двамата седяха мълчаливо на стъпалото, идваха на себе си с всяко мъчително поемане на дъх. Накрая господин Фокс погледна господин Шоу, който се взираше в него с изумление и ужас.
— Видя ли какво направих? За една бройка да… За една бройка. За една бройка. — Той поклати глава. — Ама че съм глупак. Горката, горката жена. Права беше.
— Нищо не може да се направи.
— Сега го разбирам. Трябваше да ми се случи такова нещо.
— Ето, избърши се. Така е по-добре.
— Мислиш ли, че ще разкаже на господин Вик?
— Не, не.
— Мислиш ли, че бихме могли…
— Да поговорим с него ли?
Обмислиха го и поклатиха глави. Отвориха вратата към жегата навън и едва не бяха съборени от някакъв огромен здравеняк, който мина между тях.
— Гледайте къде ходите! — озъби им се той.
Обърнаха се и го загледаха как върви бавно в огнения сумрак на сградата — създание с ребра на мастодонт и глава на неподстриган лъв, с огромни ръчища, дразнещо космат, болезнено изгорял от слънцето. Бяха видели лицето му само за миг, докато ги блъскаше с рамо — блестяща от пот зачервена свинска зурла със солени капки под зачервените очи, с потна брадичка; огромни петна пот бяха избили по тениската му от подмишниците до кръста.