Този тип стражи бяха голям бизнес в свръхестествената общност. Веднъж Тони плати на създател на стражи малко състояние, за да създаде специална защитна граница около конвой от кораби, които пренасяха крайно нелегална субстанция. Беше му предложено корабите да изглеждат като стари боклукчийски скулове за всеки наблюдател — нещо, което властите нямаше да претърсват много старателно. Но създателят бе млад и безотговорен и заклинанието се провали точно, когато корабите акостираха в пристанището — почти пред лицето на Бреговата охрана. Тони загуби товара, а магьосникът — своя живот. Аз бях прекалено малка, когато създадоха моя страж, за да си спомням преживяването, но който и да го беше създал, е знаел какво прави. Тони трябва да е платил доста пари за него, въпреки че това сигурно е един от случаите, в които би му се искало да не го бе правил.
Очите ми започнаха да се насълзяват от вонята на топящата се вампирска плът, нещо, което не се подушваше всеки ден, и аз запуших устата си за момент преди внезапно да осъзная, че вече мога да се движа. Огледах се обезумяло наоколо за оръжието си, преди почти веднага да се предам и се промъкнах покрай ръба на секцията с рафтове. Нямаше и помен от моя 9-милиметров и нямаше начин да стигна до вратата без него. А няколкото кутии на полицата, които формираха моето убежище, нямаше да заблудят никого за дълго. Останала без оръжие, без път за укриване и само със своя деформиран страж за защита, се спрях на по-добрата част от смелостта, позната още като „бягане и криене“, и започнах да се оттеглям надолу по пътеката.
Ако можех да избегна вампира-господар за минута, може би щях да успея да стигна до малката врата водеща до незавършената част на мазето. Нямаше друг път към останалата част от клуба, освен вратата на стената на далечния край на бара. Ако не ме виждаше, имаше слаба възможност вампирските му сетива да се объркат и да сметне, че съм се промъкнала отново в бара. Това можеше да ми осигури няколко секунди, за да се промъкна през задния вход, освен ако не се беше оказал по-умен оставяйки едно от момчетата си да наблюдава изхода. Разбира се, ако го беше сторил, моят страж можеше да премахне още един вампир от по-ниско ниво. А можеше и да не стане така.
Най-накрая достигнах вратата в края на последната редица от лавици, но дори не успях да я отворя, преди да чуя срутване и нечовешки писък зад мен. Погледнах през рамо, очаквайки да видя един или повече вампири-убийци тръгнали към мен. На паникьосания ми мозък му отне няколко секунди, за да осъзнае, че човекът, носещ се надолу по пътеката беше Порша и че звукът от борба бе дошъл от друга подобна пътека.
— Казах ти, че ще доведа помощ, Каси!
Лицето й блестеше от възбуда и малките редици от букли от двете страни на главата й подскочиха, когато се обърна и с драматичен жест посочи назад. Нещо, което изглеждаше като цяла Конфедеративна бригада, си проправяше път в склада, дори и да нямаше начин да се удържи позицията в близост до толкова много хора. Виждала съм този трик и преди — метафизиката казва на старата обикновена физика да се поразходят — но все още беше впечатляващо.
Елегантен офицер с дълги мустаци ми се поклони до земята.
— Капитан Б. Люис на вашите услуги, мадам. — Той приличаше на Къстър, наблюдението на когото нямаше да завърши добре, ако бях достатъчно глупава, за да го направя. Но преди да успея да кажа, каквото и да било, един вампир ме достигна през лавиците и нематериалната среда на капитана и ме сграбчи за гърлото.
Капитанът извади своята сабя и имах секунда на разположение да се почудя какво си мислеше, че може да направи, преди тя да падне надолу в блестяща дъга и да отсече ръката на вампира до лакътя. Той извика, както и аз, в моя случай, защото бях опръскана с топла струя кръв и защото отсечената ръка все още стискаше гърлото ми, пръстите заровени в трахеята ми. Вампирите не загиваха, докато не се разрушаха главата и сърцето, така че ръката се опитваше да изпълни последната заповед, която беше издадена и ме давеше до смърт. Офицерът се опита да я отдели от гърлото ми, но ръката му мина точно през мен.