— Каси, моля те, не прави това. Обясних ти ситуацията — знаеш какъв е залогът. Искам да направя така, че да ти е приятно, а не после да ме мразиш заради това. Но то трябва да бъде направено. Ти не си като този смешен маг, който не знае нищо за нас. Моля те, не усложнявай нещата. Всичко може да е толкова красиво.
— А ако кажа не?
Мирча внезапно замръзна. Стаята се изпълни с едва контролирана сила по начин, по който жегата заливаше пясъка на пустинята.
— Няма ли да ме принудиш?
Мирча преглътна и за няколко мига се загледа втренчено в килима. Когато най-накрая вдигна погледа си, очите му отново бяха с обикновения си кафяв цвят.
— Нека да бъдем напълно честни един с друг, dulceata. Мога да нахлуя в ума ти, да използвам няколко трика, за да преодолея задръжките ти и да те принудя да ми се отдадеш, знаейки, че ти искаш това. Но ако го направя, ти никога няма да ми вярваш отново. Знам това прекалено добре, знам как гледаш на нелоялността. Това е единственото нещо, което не можеш да простиш, а аз не искам ти да ме възприемаш като свой враг.
— Тогава мога ли да си тръгна? — Аз знаех отговора, но исках да ми обясни възможностите, които имах.
— Знаеш много добре. — Мирча въздъхна и внезапно лицето му изглеждаше уморено. — Ако не направим това, Консулът просто ще изпрати друг. Знам, че имаш някакви чувства към Томас, но също така знам и колко много те разстройва. Той предаде доверието ти и въпреки че направи всичко това по заповед, която не можеше да пренебрегне, не мисля, че ще му простиш.
Аз се обгърнах с ръце.
— Не.
Имаше време, когато вярвах на Томас или поне дотолкова, колкото на някой, когото желаех и дори мъничко обичах. Но това беше мъжът от въображението ми, а не истинският Томас. Сега се чувствах така, сякаш виждах някой непознат, когато го погледнех. Не исках ръцете му върху себе си. Освен това веднъж той вече бе превзел ума ми по заповед на Сената. Ако му заповядаха, не се и съмнявах, че щеше да го направи отново.
— Тогава, може би, Луис-Цезар? Той е красив. Него ли предпочиташ? — Мирча звучеше леко сподавено и си помислих, че поради някаква причина идеята да бъда с Томас му харесваше по-малко, отколкото на мен. Може би, защото Французинът беше пълноправен член на Сената, с равен на неговия ранг. Дали си мислеше, че ще си загубя ума по първия, с който правех секс, и щях да забягна в Европа? Ако беше така, то тогава той не ме познаваше толкова добре, колкото си мислеше.
— Не. — Аз не исках да бъда с мъж, който едва познавах, чието докосване ме беше изпращало вече два пъти в някакъв кошмар.
— Тогава, може би, Рафаел? Той гледа на теб като на своя дъщеря, както знаеш, но ще направи това за теб, ако така решиш.
Поклатих глава. Не бих допуснала Рафаел или аз да преминем през това. Не исках да бъда с някой, който гледаше на цялото това нещо като на нещо дребно, което трябва да бъде изпълнено. Мирча протегна ръце.
— Това бяха моите предположения. Така че виждаш къде сме. Ако отблъснеш всички ни, Консулът ще изпрати някой от слугите си, а аз не мисля, че това ще ти хареса. Няма друга възможност. Способностите ти са прекалено ценни. Не може да позволим силите да преминат в някой друг, само защото нямам достатъчно време, за да те ухажвам, както си му е редът.
Повдигнах вежда.
— И какво ще спечелиш ти от това, Мирча? Сигурност? Или Консулът се съгласи да удовлетвори искането ти, ако всичко свърши добре? И ти ли искаш да ме използваш?
Мирча изпусна дълга въздишка.
— Никой не може да контролира Пития, Каси. Ако силите дойдат при теб, няма да мога да те задържа. Винаги съм знаел това.
— Тогава защо ме защитаваше през всичките тези години? Защо го правиш сега?
Мирча беше прав, аз знаех каква е политиката на вампирите. Той бе хвърлил толкова много енергия и време, за да ме предпазва, че се съмнявах, че всичко беше заради това да се сдобие с ясновидец в свитата си.
Особено пък в случай че станех Пития, той щеше да загуби контрол върху дарбата ми. Имаше нещо повече от това, което ми казваше.
Той не изглеждаше щастлив, но ми отговори. Усмихнатата му обикновено маска се замени от изковано, изпълнено с болка изражение.
— Ти знаеш какво е да изгубиш семейството си, dulceata. Тогава може би ще можеш да оцениш, че само Раду е останал от всичките ми роднини, а той… казах ти какво са му причинили.
— Да.
— Това, което не съм ти казал, тъй като рядко говоря за това, а и тогава ти беше още дете, е, че той все още страда. Всяка нощ, когато се събуди, се чувства така, сякаш е преживял всичко наново. Те са го пречупили, dulceata, ума му, тялото, духа му. Дори и сега, стотици години след като неговите мъчители са мъртви, той пищи в агония от техните камшици и дамги. Всяка нощ при него се завръщат хилядите мъчения, които е изтърпял, отново и отново. Очите на Мирча изведнъж бяха станали стари и ужасно тъжни, бяха ми казали, че не само Раду е бил измъчван.