— Има само един истински проход, Каси. Другите са просто добра магия. Сега ще се върна.
— Каси, не прави това! — Томас погледна убийствено Мирча. — Той никога няма да те пусне! Ако наистина искаш свобода, помогни ми. — Аз поклатих глава и на лицето му се изписа отчаяние. — Моля те, Каси, не можеш да откажеш! Ти не разбираш. — Алехандро е чудовище! Умолявах Луис-Цезар да ме освободи. Разказах му какви зверства е извършил Алехандро, какво ще продължава да прави, докато някой не го спре, но въпреки това, той отказа.
— Не мога да повярвам, че той няма да ти помогне. Мога да опитам…
— Каси! След като аз не можах да го склоня след цял век умоляване, защо си мислиш, че той ще те послуша? Алехандро има някакво влияние над него. Той има нещо, което Луис-Цезар иска и той му е обещал да му го даде, ако ме държи под контрол. Обмислял съм това в продължение на години и няма друг начин. Алехандро трябва да умре и затова трябва да умре и неговият шампион.
Вгледах се в пламенния блясък в очите на Томас и видях, че той мисли всяка една дума, която казва. Той можеше и да иска да бъде Консул, но истината е, че искаше този Алехандо мъртъв. От всичко, което знаех, може би този тип си заслужаваше това, което Томас искаше да му сервира. Но това не можеше да ме накара да взема такова решение.
— Няма да изтъргувам живота на един за сметка на друг човек, Томас. Не мога да ти позволя да убиеш Луис-Цезар. Аз не съм Господ, нито пък ти.
Томас махна бурно към Мирча.
— Защо не можеш да видиш, че той иска само да те използва? Ако нямаше своите сили, нямаше да значиш нищо за него!
— А какво знача за теб, ако не ти помогна да спечелиш консулското си звание?
Томас се усмихна и това преобрази лицето му така, че той отново стана очарователен и заприлича на момченце. Сякаш отново беше моят Томас.
— Знаеш какво чувствам към теб, Каси. Ще ти дам сигурност и спокойствие. Той какво ще ти предложи?
Щях да изтъкна, че той не отговори на въпроса ми, когато Били се втурна обратно, като държеше малко шише в нематериалната си ръка.
— Надявам се да нямаш нужда от нещо друго, Кас, щото съм източен.
Той пусна Сълзите в дланта ми и малкото шишенце се оказа изненадващо тежко.
Аз измъкнах тапата точно, когато Томас нападна и то не мен, защото аз почти го очаквах, а Рейф. Приткин стреля, но изстрелът бе спрян от силните защити на стаята и бе отразен обратно към него. Щитовете му издържаха, но пистолетът му се бе превърнал в изкривена маса димящ метал и бе захвърлен срещу стената, силно.
— Дай ми Сълзите, Каси. — Томас протегна едната си ръка, а с другата душеше Рейф. — Мирча не може да защити всички едновременно, но никой не трябва да бъде наранен. Помогни ми и аз ще го пусна.
Нямаше нужда да се тревожа да търся отговор. Томас за пореден път бе подценил мага. Предполагам, че си бе помисли, че Приткин не е заплаха, тъй като стражите правеха безполезни магическите оръжия. Той се досети за това, когато магът скочи, извади корда от джоба си и я уви около гърлото му. Методът можеше и да е груб, но вършеше работа.
Томас пусна Рейф и Мирча веднага го избута в прохода, през който Били беше напуснал. Рейф едва беше преминал, когато защитите на залата се сринаха и цяла тълпа хора нахлу в нея. Приткин изкрещя нещо и отстъпи, блъскайки Томас към тях. Мирча ме сграбчи здраво и след едно мигване ние бяхме в друг коридор, бягайки с пълна сила. Усетих как стражите на коридора се затвориха след нас и хвърлих един поглед през рамото на Мирча на това, което се случваше във външната зала. Томас бе паднал на пода, стискайки с ръка гърлото си. Зад него имаше някакви хора, които носеха достатъчно оръжия и това ми показваше ясно, сякаш го бяха татуирали на челата си, че това са магове-воини. Хвърлих поглед на Приткин, чието лице бе озъбено, когато се обърна към тях, след това ние заобиколихме ъгъла и се озовахме във вътрешното светилище.
14
Озовахме се в малка стая, може би десет на дванайсет, с голи каменни стени, под и таван. Единствената светлина идваше от чифт факли, по една от всяка страна на обикновен метален шкаф. Той изглеждаше не на място, като нещо, което трябваше да е разположено в модерна офиссграда, а не в магически замък. Консулът стоеше пред него, неподвижна като статуя, с изключение на оживялото й облекло и държеше малка сребърна топка в ръката си.
Вратата на шкафа беше отворена и се разкриваха редици от лавици, пълни с черни кутии.