— Мъжът с желязната маска! — Най-накрая направих връзката. — Аз съм чела книгата като малка. Но не така стояха нещата.
Мирча повдигна рамене.
— Дюма е писател на художествена литература. Той може да разказва това, което иска, а и тогава имаше много слухове, от които можеше да избере. Но да ти разкажа дългата история накратко: Крал Луи пъхнал Луис-Цезар в затвора за остатъка от живота му, заплашвайки го, че ще нарани приятелите му, ако не е покорен. И за да подсили заплахата си, той го изпратил на обиколка в най-известната къща на ужасите във Франция — главният замък в средновековните гонения на вещици, Каркасон. Крал Луи го използвал като място, в което затварял хора, които му противоречали, но един ден през 1661 мъчителите и войската, която ги придружавала, били намерени мъртви, което довело до изоставянето на най-голямата крепост в Средновековието. Той потънал в руини и не бил възстановен в продължение на 200 години.
— Но Луис-Цезар не каза ли, че е бил тук през 1661? — Аз се огледах нервно. Само това ми липсваше, самоубийствен маниак или група охранени хора от града, които да дойдат с вили да вилнеят и да колят всеки.
Мирча не изглеждаше особено обезпокоен.
— Да, през годините той е обиколил много затвори и се е освободил малко преди брат му да умре, когато и последният от приятелите му, които предпазвал, умрял. Тогава той свалил завинаги маската, която била изработена специално за него и която бил принуден да носи, за да прикрива силната си прилика с Херцога на Бъкингам, който имал портрети из цяла Европа. Веднъж ми каза, че неговите тъмничари го принуждавали да носи желязната маска, след като бил превърнат и то само тогава, когато го транспортирали от един затвор в друг. — Той ми се ухили. — Това било като предпазна мярка, за да не изяде някого по пътя.
Хвърлих му мръсен поглед, сега не беше време за шеги, и му хвърлих робата, която бях използвала при предишното си посещение.
— Обличай се. Трябва да се махаме от тук.
Той хвана робата във въздуха. Явно обсебването не бе попречило на рефлексите му, но аз вече бях разбрала това.
— Казах ти, Каси, тревожиш се без причина. Те ще дойдат за нас и след като ликвидираме пророчицата, ние ще отидем да спасим брат ми.
Премигнах. Надявах се, че не съм чула правилно.
— Какво имаш предвид под „да я ликвидираме“? Тя е била отвлечена, Мирча! Може би не е по-щастлива да участва в това, отколкото съм аз.
Той сви рамене и от безразличието му ме побиха тръпки.
— Тя помага на нашите врагове и индиректно е отговорна за смъртта на поне четирима сенатори. — Той видя изражението ми и омекна. — Ти израсна като една от нас, но аз често забравям, че не си вампир. — Румънският му акцент се усещаше силно. Това звучеше по-добре, но намекът в думите му ме удари като ковашки чук. — Тя е ключът към всичко това. След като изчезне, никой друг няма да може да се връща назад във времето и следователно няма да има повече заплаха.
Започнах да се намъквам в дрехите на жената, които бяха разхвърляни из цялата стая и се опитвах да измисля отговор, който щеше да има смисъл за Мирча. Мислех си за четиримата пазачи на Сената, които бяха убити. Те бяха с Консула от стотици години и трябва да са й служили вярно, иначе никой нямаше да им се довери да охраняват залата на Сената. Те може и да не са искали да я предават: пророчицата се бе намесила в техните трансформации, а Распутин бе могъщ господар, който можеше да изиска тяхното подчинение. Изглеждаше малко вероятно те да са решили да извършат самоубийство, опитвайки се да ме убият пред такава аудитория, ако бяха имали избор. Но този факт не ги бе спасил.
Вампирските закони бяха много прости, малко като средновековните и намерението нямаше особено значение, както в човешките съдилища. Никой не се интересуваше защо ти си направил нещо. Ако създаваш проблеми — ти си виновен, а виновният трябва да си плати. Ако си в спор с друг господар — твоят собствен трябва да се намеси, за да те спаси, ако си достатъчно полезен, че да си струваш труда, или чрез дуел, или като предложи репарации, но никой не може да направи нищо, ако представляваш заплаха за Сената. Нямаше по-голяма сила, към която да се обърнеш. Само след минута се отказах да открия как се облича тази невероятно сложна рокля и вместо това облякох по-лекия комбинезон. Беше прекалено тънък, но поне бях покрита. Наведох се и открих под леглото обувките на жената, след което седнах и започнах да ги разглеждам с раздразнение. И така високите токчета не бяха съвременно изобретение. Не можех да повярвам, че жените са носели тези устройства за мъчение в продължение на векове.