Аз се възпротивих, когато той се опита да ме изправи на крака.
— Тръгвай! В случай че греша, аз трябва да остана тук, за да ги пипна, ако дойдат.
— Распутин е вампир-господар! Какво можеш да направиш срещу него?
— Той е господар в нашето време, но тук е просто дух. Аз имам тяло, така че ще бъда по-силна от него. Освен това си мисля, че Раду е по-вероятната жертва, не мислиш ли?
Мирча искаше да спори, но притеснението за брат му надделя над обичайната му предпазливост и той тръгна. Аз изчаках 30 секунди, след което се измъкнах след него. Отправих се към коридора, където се срещнах с групата призраци и макар и с усилие успях отново да ги усетя, дори и с взетата назаем плът. Не можех да ги видя, както когато бях в духовната си форма, което беше дразнещо, но те определено знаеха, че аз съм тук. Стоях в средата на този леден коридор и чувствах как ме обграждат като смразяваща мъгла. Секунда по-късно вратата към залата за мъчения започна да се отваря и аз отстъпих в сенките, които обграждаха стените.
— Скрийте ме — прошепнах. — И ще ви помогна.
Сенките се сгъстиха около мен като невидим плащ, предпазвайки ме от зашеметяващите очи на осакатената жена, която се появи в коридора. Тя висеше на около 3 крачки от земята, но въпреки че не можех да ги видя, знаех кой я носи. Изчаках, докато тялото й отплува надолу по стълбите, носено от невидимите ръце на Томас и в този момент се сепнах от объркания глас, който прошепна някакъв въпрос в ухото ми.
— На английски, моля — казах аз нетърпеливо. В тялото на жената можех да разбирам френски, ако се концентрирах, но това костваше усилия, а аз имах нужда от силата си за други неща. Бавно Пиер се появи пред мен. Той далеч не бе толкова ясен като преди, но не усещах недоволство.
— Как така можеш да ни усещаш, мадам?
Осъзнах, че той виждаше жената, която бях обсебила, а не мен.
— Това е дълга история, а сега нямаме време за нея. Основното е, че и двамата искаме отмъщение и мисля, че знам начин, по който да направим това.
Няколко минути по-късно моята призрачна армия и аз слязохме на по-долните нива на затвора. Мислех си, че вече бях видяла най-лошото, което Каркасон можеше да предложи, но бях грешала. Стаите на горните нива бяха направо привлекателни в сравнение с тези тук долу, или поне така беше за мен. Вероятно на повечето хора щяха да им се сторят празни, просто стари, влажни, каменни стаи, прекалено ниско под водното ниво, за да се използват дори и за складове. Но за мен покритите с мъх стени и хлъзгавия под изобилстваха от призрачни следи, останки от някога могъщи духове, които бяха живели тук повече векове, отколкото можех да назова.
Опитах се да подсиля щитовете си, но не можех да ги държа вдигнати през целия път или нямаше да мога да контактувам със съюзниците си. В резултат на това отпечатъците ме заобиколиха отвсякъде, тънички парченца от животи, които отдавна са приключили, след като са изтърпели толкова мъчения. Аз Видях как римски войници бичуваха младо момче с пълния брой удари, които бяха неговата присъда, въпреки че той беше вече мъртъв. Точно зад тях средновековен ловец на вещици заплашваше млада жена, която беше в напреднала бременност тя и се молеше за живота на нероденото си дете. Аз затегнах малко защитите си, за да оставя отвън най-лошите от тези ужаси, но въпреки това долавях случайно някой тук или там. И навсякъде, където погледнех имаше дълги, подобни на лабиринт блестящи призрачни следи. Те покриваха стените и пода и изплитаха шарки във въздуха, толкова плътни, че сякаш ходех през бледа зеленикава мъгла. Те осветяваха долните тъмници толкова силно, че аз захвърлих факлата, която бях взела. Нямах нужда от нея.
Най-лошото обаче бе запазено за последно. Последвах моите водачи в малка, вътрешна стая. Можех да чуя риданията още преди да отворя вратата. Те внезапно се отдръпнаха от докосването ми и тежката брава бе натисната от моята ръка. Вратата се отвори и Луис-Цезар се втренчи в мен. За минута се зачудих дали нещо не се е объркало ужасно. Робата му бе разкъсана до корема и до тежката черешовочервена украса се виждаше по-тъмна блестяща следа. Той кървеше силно от ухапвания по врата и гърдите, а лицето му бе пепеляво. Когато ме разпозна, се олюля и аз едва успях да го хвана, преди да удари земята.
Погледнах зад него и видях една коленичила фигура в локва тъмнина, която след секунда идентифицирах като мантия с качулка. Бавно то вдигна главата си и аз видях нещо, което беше като брадясал скелет. Кожата му беше с цвета на плесенясало швейцарско сирене и покриваше фините кости на лицето му и единствено горящите кехлибарени очи го правеха да изглежда реален. Направих предположение.