— Раду?
Кокалеста ръка бутна качулката назад. Погледнах към това нещо, което някога се е наричало „Красивият“ и ми се прииска да повърна. Те го бяха държали под контрол, но нямаше нужда да използват окови. Те нямаха нужда от тях, след като го бяха докарали почти до гладна смърт. Не бях чувала, че лишаването от кръв може да убие вампир, но нещото, което се бе свило пред мен, не изглеждаше живо. Никога не бях виждала нещо подобно.
— Хм, ние сме тук, за да ти помогнем. Мирча каза ли ти? — Свитото на кълбо същество в ъгъла не отговори. Надявах се Мирча да е бил прав относно разума му, въпреки че започвах да се съмнявам. — Ние, ъ, вероятно трябва да тръгваме. Можеш ли да ходиш?
— Той не може да ходи, dulceata — каза Мирча с монотонен, безчувствен глас. Той седна на земята до вратата и главата му се облегна на стената, сякаш вече нямаше достатъчно сили да я държи изправена. — Дадох му цялата кръв, която можах, без да рискувам живота на това тяло, но не беше достатъчно. Той е гладувал в продължение на години, запазвайки съзнание, като е хващал случайно по някой плъх. Никой не го е посещавал със седмици и когато са го правели, било само, за да го изтезават.
Аз се насилих да огледам добре измършавялата фигура. Беше трудно да се каже с тази пелерина, но вероятно щях да мога да го нося, ако се стигнеше до това. Тялото, което бях обсебила, беше слабо, но той беше кожа и кости. Но наистина предпочитах да не го докосвам. Мисълта за тези сухи като клони ръце върху дори и взетото назаем тяло беше достатъчна, за да ме кара да потръпвам, без да споменавам, че не ми харесваше идеята да стана десерт. Раду можеше и да не е в състояние да се нахрани от такова разстояние, но ако се приближеше достатъчно, това нямаше да е проблем. Не бях сигурна дали заради измършавялото му лице, кожата се бе отдръпнала от зъбите му или все още бе гладен, но кучешките му зъби бяха напълно оголени, а това не ми харесваше.
— Сега какво?
Мирча вдигна главата си, поемайки си дълбоко въздух, сякаш не можеше да вкара достатъчно в дробовете си.
— Дай ми минутка да се възстановя, dulceata, и след това двамата ще го отнесем от това място.
Бях готова да се съглася с него, когато разбрахме, че нямаме няколко минути. В коридора зад нас нахлуха дузина хора и вятър, породен от толкова много призраци, че ми бе трудно да ги преброя. Аз знаех кои са те още преди да се слеят. Никой дух, дори и наскоро умрелите нямаха такава сила. Млада жена, може би в последните тийнейджърски години, се появи първа и пристъпи напред от тълпата, тя носеше призрачна кама в едната ръка, която изглеждаше подобна на тази, която се появяваше от гривната ми. Очите й се фокусираха върху мен за момент и не ми хареса изражението й, но след това тя фиксира Раду с почти хищнически поглед. Сянка зад нея я побутна напред.
— Този! С мантията! Убий го бързо!
Аз стоях там, зяпайки ги за секунда. Беше объркващо да открия, че моят опит за отвличане на вниманието на Мирча попадна в целта. Застанах между момичето и Раду, но тя просто премина през мен. Не бях свикнала някой дух да прави това без позволението ми. Несъзнателно бях протегнала ръка, за да я отблъсна и гривната ми реши, че е време за шоу. Аз се обърнах бързо и в следващата секунда тя пищеше, когато две дупки се появиха в замъглените очертания на тялото й. Тя, разбира се, не кървеше, но очевидно я болеше. Супер. Най-накрая нараних човека, на който се опитвах да помогна.
Тъмното присъствие зад нея се отдръпна зад стената от хора, които се втурнаха към мен като отделно същество. Моите ножове отново се върнаха в действие, но те бяха прекалено много. Трима бяха спрени от тези блестящи кинжали, но повечето преминаха. Първият, който ме достигна, сграбчи раменете ми и моят страж пламна, хвърляйки го през стаята и той се удари в стената. Аз го гледах удивено. Аз не бях в тялото си, така че как моят страж се присъедини към това? Магът не можеше да ми отговори, тъй като се плъзна надолу на земята и остана неподвижен.
Друг маг каза нещо, което звучеше като думата, която Приткин беше използвал върху превръщача в Данте, и завеса от пламъци се образува около мен. Аз се дръпнах назад, преди да осъзная, че тя не ме докосваше, огънят спря на около фут от мен, зад златната плетеница на пентаграм на пода. Моят страж явно бе използвал голямо количество енергия, за да спре магическата дума, но не почувствах изтощение. Каквото и да го привеждаше в действие, не бях аз.