През пламъците видях висока, тъмна фигура, която се придвижваше по стената. Той се опитваше да ме изненада в гръб, а това не беше добре. В този момент Мирча не беше във форма да се справи дори с двегодишно дете, още по-малко с духа на вампир-господар. Погледнах армията зад мен и кимнах към него.
— Той е изцяло ваш.
Вихрушка от сенки се спусна върху призрака като рояк пчели и той изчезна от поглед с възмутен вик. Те може и да не бяха способни да направят нещо на хората, но духовете бяха друго нещо. Няколко секунди по-късно застанаха отново зад гърба ми, а враговете не можеха да се видят никъде.
— Те го изядоха — поясних аз на високата фигура, която стоеше зад маговете, заобиколена от приятелските призраци. Распутин не беше особено смел. Умен, но не и смел. — Напусни или ще ги накарам да тръгнат в друга посока.
— Те не могат да се хранят с хора, гадателко — каза той, повтаряйки мислите ми. Помръдна се леко и аз видях изражението на бледо лице, обкръжено от мазна черна коса. Нямаше нищо красиво в него, но имаше странна, хипнотизираща отсянка в очите му. — Ти не можеш да спечелиш срещу дузина магове от Черния кръг. Остави ни да вземем вампира. Няма да те нараним.
Дълбокият глас имаше силен акцент, но беше странно успокояващ. Неговите вампирски сили бяха отслабени, тъй като не беше в тялото си, но очевидно не бяха изчезнали. Той се опитваше да ми въздейства и това проработваше. Внезапно можех да разбера становището му. Защо да умирам тук, на стотици години и хиляди мили разстояние от всичко познато? Защо да жертвам живота си за някого, когото дори не познавам и който, във всеки случай, беше по-добре да умре бързо, отколкото да изживее векове на мъчения? Изглеждаше почти милостиво да ги оставя да преминат, да оставя Раду да умре. Распутин можеше да го направи бързо и тогава аз можех… — буквално си ударих един шамар. Болеше, но болката проясни главата ми. По дяволите! Дори и в духовна форма, той почти ме бе хванал. — Дванайсет мага?
Аз погледнах тялото до стената, което не помръдваше, вратът му беше извит под ъгъл, който казваше, че вероятно никога нямаше да помръдне отново. Други трима бяха спрени от ножовете ми, които се бяха върнали, за да се реят около мен, по един от всяка страна на главата ми. Никой от тримата на пода не изглеждаше мъртъв и техните приятели ги издърпваха обратно на стълбите, вместо да ги оставят да лежат там. Но изглеждаше и малко вероятно да успеят да се включат отново в битката.
— Аз мога да преброя само осем, които все още са боеспособни, Распутин. Попитай приятелите си кой иска да е следващият, който ще умре.
Той не си направи труда. Може би не обичаше странници или пък, може би, неговите приятели не бяха толкова приятелски настроени, че да отдадат живота си заради него. Както и да е, неговото призрачно тяло се спусна към мен в блестящ облак и стигна до края на стража ми, когато моята група атакува.
— Не наранявайте момичето! — извиках аз, когато хиляди духове проблеснаха покрай мен в сияйна вълна от цветове и сенки. Зеленикавобели искри се посипаха навсякъде, когато духовете на Каркасон започнаха да канибализират техните врагове, пресушавайки всяка искрица живот в тях. Имаха чувството, че там имаше много вампирски тела, които нямаше да се вдигнат отново след тази нощ.
Докато фойерверките заглъхваха над главите ни, аз се наведох да помогна на неясната фигура на загубената пророчица. Тя изглеждаше бледа и уплашена, но поне беше жива. Големи сиви очи се впиха в мен, гледайки ме от малко, овално личице, обкръжено от изтощена руса коса.
— Не се притеснявай — казах и, въпреки че това звучеше доста странно при дадените обстоятелства. — Няма да му позволя да те нарани. Ние трябва…
Аз така и не завърших мисълта си, защото изведнъж всичко замръзна. Огледах се наоколо уплашено, чудейки се с каква нова заплаха ще трябва да се справя и тогава забелязах, че ножът бе все още в ръката на гадателката. Той беше на милиметър от гърдите ми. Зяпах го невярващо. Кучката щеше да ме прониже! И съдейки по ъгъла, щеше да е смъртоносно. Разбира се, това не беше моето тяло, но си мислех, че ще бъде учтиво, ако го върна без големи дупки в него. Освен това не знаех какво ще ми се случи, ако жената умреше. Дори и Били не знаеше. Може би, щях да оцеля, може би не, но едно беше сигурно — нямаше да бъда от помощ на Раду или Луис-Цезар. Да не споменавам, че на съвестта ми щеше да тежи още една смърт.
— Виждам, че си получила съобщението ми.