Един глас се понесе из стаята, сребристо чист като звънтенето на камбанки.
Погледнах нагоре и видях слабо, ниско момиче с дълга, тъмна коса, диплеща се по гърба и почти до коленете. Тя се носеше покрай реещите се духове, някои от които бяха замръзнали, с отворени усти, поглъщайки други фантоми. Никой не мърдаше, никой не дишаше. Скитах се из някаква снимка, с изключение на това, че двама от нас все още бяхме активни.
— Какво?
Аз се отдръпнах от гадателката и нейния нож, което ми позволи да се отдръпна и от новия посетител, който и да беше той.
— Онова на компютъра ти — продължи жената. — В офиса ти. Беше умно, не мислиш ли? — Тя погледна към Луис-Цезар, но не помръдна към него. Нейните големи сини очи се върнаха отново върху мен и нейното малко, сладко лице си пое раздразнено въздух. — Добре? Няма ли поне да получа едно благодаря, затова че спасих живота ти? Некрологът беше истински, ти знаеш това. Ако не беше напуснала офиса си, когато го направи, хората на Распутин щяха да те намерят. Ти успя да избягаш от тях, но на няколко пресечки щеше да срещнеш вампирите, изпратени от Антонио и щеше да бъдеш простреляна. Изпратих ти некролога, за да те предупредя. Умно, нали?
— Коя си ти? — Аз осъзнах истината в същия момент, в който зададох въпроса, но исках да я чуя да ми го каже.
Тя се усмихна и трапчинките й бяха почти толкова големи, колкото на Луис-Цезар.
— Името ми е Агнес, въпреки че никой вече не го използва. Понякога си мисля, че те даже не си го спомнят.
— Ти си Пития.
— Точно.
— Но… но ти изглеждаш по-млада от мен. Те ми казаха, че си на смъртно легло, че си много стара.
Тя леко сви рамене. Това ме накара да забележа с какво е облечена — дълга, по врата рокля, подобна на тази, която Юджийн бе направила за мен. Тя изглеждаше като нещо от чаено парти от 1880.
— Боя се, че отново си права. В действителност е много вероятно това кратко пътуване да ме довърши. Аз позагубих малко от силите си, а и 400 години са много време да носиш този товар. — Тя не звучеше много разстроена за предстоящата й смърт. — Както и да е, ти ще се научиш как да манипулираш духа си, за да изглежда така, както искаш след известно време. Предпочитам да запомня себе си такава, каквато бях. В действителност през последните години прекарвах повечето си време извън онова сбръчкано, старо нещо, отколкото в него. — Тя сви пръстите си. — Артрит, знаеш как е.
Аз я гледах. Някак си очаквах Пития да е по-… как да кажа… величествена.
— Какво правиш тук?
Агнес се засмя.
— Решавам проблеми, какво друго?
Тя се наведе, за да огледа разкривеното лице на жената, която се бе опитала да забие камата в мен. Аз помръднах, но гадателката — не, лицето все още бе намръщено, а ножът бе замръзнал на половината на пътя си.
— Прекарах 20 години да обучавам това момиче. Не можеш да разбереш това, когато я погледнеш, нали? 20 години и виж какво откривам. — Тя поклати глава. — Тук съм, защото тази каша е отчасти по моя вина. Аз избрах майка ти за мой чирак. Тренирах я почти десетилетие. Обичах я като собствена дъщеря. И когато тя се влюби в баща ти, аз й забраних, казвайки си, че й правя услуга. За Бога, та той беше член на вампирската мафия! Той не подхождаше на моето прекрасно творение.
— Не разбирам.
— Можех да я намеря! — Кристални сълзи заблестяха в големите сини очи на Агнес. — Казах си, че ако тя не се интересува от никого, че ако толкова лесно можеше да захвърли всичко, то тогава нямах нужда от нея. Можех да започна наново, да избера друг чирак, да създам нова блестяща звезда… само че, разбира се, не можех. Бях прекалено горда, за да допусна, че не моето настойничество направи Лизи такава, каквато беше, а нейният вроден талант. Не отидох след нея и този вампирски шеф на баща ти я уби, за да те вземе. — Тя покри лицето си и зарида.
Аз просто стоях там. Тя наистина ли очакваше да й съчувствам? Не исках да я наранявам, докато беше така рухнала и на смъртния си одър, но и не се чувствах особено утешаващо настроена. Аз просто кръстосах ръцете си и изчаках бурята да отмине.
— Ти не си от състрадателния тип хора, нали? — попита тя след минута, гледайки ме през пръстите си. Свали ръцете си и ме разгледа любопитно. Аз повдигнах рамене — като се има предвид къде съм израснала какво, по дяволите, очакваше тя? Въздъхна и се предаде. — Окей, сгреших. Жалко. Но сега трябва да поправим нещата. Не мога да те тренирам, защото нямаме време, но е очевидно, че не можем да позволим силата да премине в Мира. Тя или доброволно се е съгласила на това, или е била принудена. Ако е първото — тя е зло, ако е второто — тя е слаба. И в двата случая е вън от надбягването.