Имах чувството, че ще закрещя.
— Ще спреш ли да говориш и да ме изслушаш? Аз. Не. Съм. Пития!
Тя се приближи бързо до мен и целуна бузата ми.
— Вече си — каза тя и след това изчезна.
В същия миг бях ударена от нещо, което усетих, сякаш ме блъсна камион. Нямаше начин да го опиша правилно, така че дори нямаше и да опитам. Най-близкото нещо, което съм усещала, бе, когато бях в тялото на Томас и неговите усилени сетива бяха изключително разсейващи. Само дето сетивата, които този път се изостриха, не бяха мирисът или зрението, а усещането за други светове, различни, но впримчени в нашия, които винаги бях зървала по малко, когато говорех с духовете. А сега имах много такива и гледките и звуците около мен бяха толкова разсейващи, че дори не бях забелязала, че времето отново бе започнало да тече. Поне не, докато някой не ме намушка в крака. Погледнах надолу и видях, че измамната гадателка ме е докопала най-накрая, въпреки че не беше в съответствие с това, което планираше. Въпреки това болеше дяволски и кръвта започна да се стича по сатена на пантофките ми с високи токчета, оцветявайки материята в тъмно червено. Погледнах към вихрещите се сили над главата ми.
— Окей, промених мнението си. Изяжте я.
Група от призраци се отделиха от основната маса и се гмурнаха за нея, но Распутин се придвижи с вампирска скорост и стигна там пръв. Той я сграбчи за кръста и изчезнаха, заедно с няколкото вампира, които бяха оцелели след призрачната атака. Маговете видяха, че техните съюзници бягат и моментално ги последваха. Моите малки ножове бяха превъзбудени и ги подгониха през вратата и нагоре по стълбите и аз ги оставих. Убиването на няколко тъмни мага можеше да промени времевата линия, но в момента бях прекалено уморена, за да ми пука.
Седнах и свалих обувката. По дяволите! Тази луда кучка почти ми бе отрязала пръстта. Мирча ми подаде кърпичка от джоба на робата си и аз превързах раната, доколкото можах. Не мислех, че ще го загубя, освен ако не се инфектира. И имайки предвид състоянието на тъмницата, това беше възможно. Супер.
Погледнах нагоре и видях моята призрачна армия да се рее с неизречена молба в очите им. Знаех какво искат и нямаше смисъл да се опитвам да ги отклонявам от това. Енергията, която откраднаха от вампирите на Распутин можеше да ги захранва в продължение на години, но кой искаше да живее на такова място?! Те имаха само едно желание и аз бях обещала, но щях да поставя няколко условия.
— Без да закачате хората от града и невинните — казах аз и получих в отговор зловещо, колективно кимане… въздъхнах. — Окей, тогава останалите са ваши.
Веднага се издигна вихрен водовъртеж, подобно на снежна виелица около главата ми. Той беше толкова плътен, че за момент замъгли стаята и толкова наситен с ярост, че техните колективни ридания звучаха като товарен влак. След това за едно мигване те изчезнаха. Не се опитах да ги проследя със сетивата си, това беше нещо, което не исках да виждам.
Свалих ръцете си от ушите и видях, че Мирча ме гледа с предпазлив поглед. Въздъхнах. Не исках да водя този разговор, исках го по-малко, отколкото отново да се изправя пред Распутин. Но нямаше друг начин.
— Мисля, че успяхме — казах му. — Обясни ли нещата на Раду?
Той кимна бавно.
— Той се съгласи да трансформира Луис-Цезар и да го остави да се развива сам, както това се е случило. Раду ще избяга, но ще се въздържа от контакти, с който и да било, в продължение на век, докато дойде времето, в което го спасих от Бастилията. А дори и след това, той няма да се показва. Това достатъчно ли е?
Обмислих всичко това за около минута. Не беше перфектният план, но бе по-добър, отколкото да го заключим в някоя стая за три и половина века, така че не виждах друга алтернатива. А и някак си се съмнявах, че Мирча ще се съгласи с това.
— Да, би трябвало да е достатъчно, докато не създава нови вампири, докато дойде нашето настояще. По някакъв начин Распутин вече е създал нерегистрирани вампири и нямаме нужда от още един, който да прави това. О, и кажи на Раду за Франсоаз. Имам чувството, че някои от маговете могат да се опитат да компенсират загубите си с нея тази вечер.