Той пристъпи към мен, ръцете му бяха протегнати пред него, сякаш за да покаже, че е безобиден и аз забелязах, че те бяха вече почти чисти. Когато дойде по-близо и последното петно върху възглавничката на дланта му изчезна, потъвайки в кожата му така, както водата в пясъка на пустинята, осъзнах, че се отдръпвам назад като рак, плачейки и псувайки, но не ми пукаше. Подхлъзнах се на кървавото петно, паднах и закрещях по-силно, когато видях, че краката ми са покрити с червено, сякаш рози бяха разцъфтели върху чорапите и ботушите ми. Томас се приближи бавно, докато говореше успокоително, сякаш бях плашливо жребче, което той се опитваше да опитоми.
— Каси, моля те, изслушай ме. Спечелихме си малко време, но трябва да тръгваме. Ще дойдат и други.
Аз се подхлъзнах отново и паднах на задника си като го ударих в нещо твърдо. Част от мозъка ми, която все още функционираше, разпозна формата на предмета и аз сграбчих пистолета си изпод мен.
— Не се приближавай иначе ще те убия. — Насочих го към Томас и въпреки че трепеше неудържимо в ръката ми, бях сигурна, че той знаеше, че го мисля. Очите му, обикновено нежни, топли и откровени, сега бяха като черни тъмни огледала. Не можех да видя нищо през тях, а и не исках. Боже, не исках.
— Каси, трябва да ме изслушаш!
Погледнах към това красиво лице и част от мен се отдели, за да наблюдава как друга илюзия изчезваше и умираше. Мислех си, че най-накрая съм направила нещо добро, че в действителност съм помогнала на някого, че съм спасила някого, вместо само да наблюдавам всяко проклето нещо, което накрая завършваше болезнено, случващо се на мен или на някой друг. Трябваше да знам, че всичко е прекалено хубаво, за да е истина, че той бе прекалено добър. Надхвърли възможностите си, Каси, моето момиче, помислих си аз, когато гърбът ми се удари във вратата. Може би трябва да се целиш по-ниско, следващият път си осинови котенце! Само че си знаех, че има много малка вероятност да има следващ път.
Можех да чуя глухия звук на музиката през вратата, някакъв вид песнопение, смесено с техно и това звучеше като рай. Исках да се изгубя в тълпата, да си проправя път навън и да започна да бягам, сякаш адът беше по петите ми. Бях много добра в това да се укривам, а и в туристическия район беше лесно да станеш анонимен член на щастливата, петъчна тълпа. Имах няколко различни банкови сметки по друго фалшиво име, скривалище за спешни случаи с мъчно различими дрехи в шкафче на автобусната станция, а и бях запомнила всяка задна алея в радиус от 5 блока. Щях да се справя, ако само можех да се измъкна от Томас.
Бавно се плъзнах през вратата, използвайки я да се задържа и проклинайки високите си токчета. Полата ми се беше вдигнала нагоре, но не се притеснявах от това; бляскавият Томас беше най-малкото от притесненията ми сега. Опипах зад гърба си с лепкавата си от кръв ръка и най-накрая напипах бравата. Паднах през отвора на нестабилните си крака, блъснах вратата зад гърба си и се придвижих иззад бара. Не можех да си поема дълбоко въздух и тялото ми трепереше сякаш бях болна, но се държах. Нямах време за това точно сега.
Светлинното шоу беше започнало и подскачащата, въртяща се маса от танцьори се разсичаше от заслепяващите бластери. Пулсиращият ритъм и шумът на тълпата веднага ме оглушиха, но нямаше нужда да чувам Томас, за да знам, че е зад мен. Лазерите променяха цвета на кръвта върху мен, превръщайки я в черно и сиво. По-слабото осветление ми позволи да се смеся с останалите, без да причиня масово бягство, въпреки че се съмнявах, че изглеждам нормално. Аз се плъзгах през всеки възможен отвор, опитвайки се да мисля, докато бягах, но мозъкът ми беше блокирал и всичко, което ми казваха инстинктите бе „По-бързо!“. Опитах, защото нямаше какво друго да направя, освен да чакам да ме хване, но вече знаех, че това няма да е достатъчно.
Бях близо до дансинга, когато Томас ме сграбчи. Той ме завъртя, за да се обърна с лице към него и усетих как ръката му се плъзна през изгорената тъкан на тениската по гърба ми, за да сближи телата ни. Вероятно за всеки друг изглеждаше така, сякаш танцувахме; само аз знаех, че не мога да се отдръпна. Той стисна като в менгеме ръката ми с пистолета, принуждавайки ме да сваля оръжието надолу, далече от него. Така или иначе нямаше да се опитам да стрелям. Дланта ми беше толкова потна, че имах проблем дори да го задържа на целта, а и имаше прекалено много хора, за да рискувам да стрелям напосоки. Освен това куршумът нямаше да му причини нищо, освен да го раздразни.