Игнорирах Томас и непознатия, който носеше съдийски дрехи от 17 век, и се концентрирах върху единствения приятел, който имах в тази стая. Нямах никаква идея какво правеше Рейф тук. Не че не ми беше приятно да го видя — можех да използвам всички приятели, които ми паднат — но не знаех как се вместваше в картинката. Рейф беше съкратено от Рафаел, за него се пиеха наздравици в Рим и беше любимият артист на папата, докато не бе направил грешката да подправи пълномощно от богат търговец през 1520. Тони се бе опитал да се съревновава артистично с Медичите: те имали Микеланджело, така че той се нуждаел от Рафаел. Рейф му казал, че има повече поръчки, отколкото може направи, и че така или иначе е нарисувал фрески за папата. Той не искал да пропътува целия път до Флоренция, само за да изрисува всекидневна стая. Това не бил добър ход. Оттогава Рейф рисува всичко, което Тони поиска, включително спалнята ми, когато бях дете. Той изрисува тавана ми с ангели, които изглеждаха толкова истински, че в продължение на много години си мислех, че те ме пазят, докато спя. Той беше единственият човек от обкръжението на Тони, за когото съжалявах, че съм изоставила, но трябваше да се измъкна, без да кажа довиждане. Нямах друг избор: той принадлежеше на Тони и ако му се зададеше директен въпрос, трябваше да каже истината. Следователно фактът, че беше тук, означаваше, че Тони иска така. Това някак си намали радостта ми от събирането. Томас не каза нищо, но и не напусна стаята. Втренчих се в него, но това нямаше желания ефект. Това бе проблем, тъй като трябваше да избягам, а колкото повече бавачки имах, толкова по-голямо бе предизвикателството. Съществуваше и фактът, че дори само гледането ми към него предизвикваше толкова много емоции в мен, че получих главоболие. Насилието не беше единственото, което ме притесняваше. Бях видяла толкова много от него, докато растях, че спокойно можех да пренебрегна това, което се бе случило в клуба, тъй като вече бях преодоляла шока, че Томас бе отговорен за него. Това, че вече не бях коленичила в локви кръв, също помагаше, както и фактът, че вампирите, които той бе убил, се опитваха да ми сторят същото. Мнението ми по въпроса можеше да бъде обобщено много просто: аз бях жива, те не бяха. Оцеляването при Тони те учеше да бъдеш практичен относно тези неща.
Томас получи и червена точка за това, че ми спаси живота, въпреки че най-вероятно щях да бъда далече сега, ако не бях отишла да го предупредя. Дори бях склонна да му простя това, че ме помъкна, без да каже и дума за обяснение, считайки, че не съм в състояние за спокойно дискутиране на случилото се. Като цяло мислех, че сме квит, с изключение на частта с предателството. Това беше нещо друго. Това не бях склонна да го простя скоро, а може би и никога.
Аз бях споделила с Томас моите впечатления от времето, когато бях на улицата, неща, които не бях обсъждала с никой друг, с цел да му помогна да се разкрие. Притеснявах се, че той не завързва никакви приятелства, въпреки цялото внимание, което получаваше в клуба, и се чудех дали и той няма някакви фобии относно взаимоотношенията с хората, подобно на мен. Позволих си да ми пука за него, по дяволите, а през цялото това време всичко, което той ми бе казвал бе лъжа. Без да споменаваме факта, че преднамерено ми бе откраднал волята, карайки ме да изглеждам като глупачка, заради което все още се изчервявах. Подобни неща се считаха за нещо сериозно във вампирските кръгове; ако бях на страната на Тони, той би се погрижил да не допусне да се упражнява подобно влияние върху един от слугите му.
— Нека да поговоря с нея — каза Томас на Рейф.
Преди да успея да протестирам, останалите напуснаха стаята, създавайки илюзията, че сме насаме. Всичко бе заради шоуто; с вампирския слух просто нямаше никаква разлика. Не се и опитах да понижа гласа си:
— Нека да опростя нещата — казах яростно. — Ти ме излъга и предаде. Не искам да те виждам, да говоря с теб или дори да дишаме един и същи въздух. Никога отново. Схвана ли?
— Каси, ти трябва да разбереш; направих това, което бях принуден да направя…
Забелязах, че държеше нещо в ръката си.
— Какво правиш с чантата ми? — Би трябвало да зная, че той ще го открие. Тони нямаше как да знае още каква изненада бях приготвила, но тъй като това беше Томас, се почувствах за пореден път предадена. — Взе ли нещо?
— Не, тя е така, както я остави. Но Каси…
— Дай ми я! — посегнах към нея и почти паднах. — Нямаш право…
— Кула! Кула! Кула! — Таро картите паднаха на пода и аз изглеждах така, сякаш ще получа истеричен припадък. Усетих сълзи в очите си. Това беше просто глупаво тесте карти, но беше единственото нещо, което имах от Юджийн.