— Счупил си го!
Спуснах се да събирам разпилените карти и Томас коленичи до мен.
— Тук има стражи — каза той тихо. — Прекалено много са и пречат на магията. Всичко ще бъде наред, след като си отидем, или мога да ги поправя. Това е просто заклинание.
Бутнах ръката му далеч от моите бедни, разбъркани карти. Знаех как се чувстват.
— Не ги пипай!
Пъхнах ги тромаво обратно, с треперещи ръце, докато той седна на петите си и се втренчи в мен.
— Съжалявам, Каси — каза най-накрая. — Знаех, че ще си разстроена…
— Разстроена?! — Завъртях се към него толкова бясна, че даже ми беше трудно да виждам. — Остави ме да си мисля, че си някакво бедно, изоставено хлапе, което се нуждае от приятел, и аз глупачката се вързах! Вярвах ти, а ти ме предаде! — Спрях и поех дълбоко въздух, преди да издишам. Нямаше да му доставя удоволствието да ме види как плача. Нямаше. Пъхнах картите обратно в чантата си и започнах да проверявам съдържанието й, за да си дам малко време да си възвърна контрола. След минута погледнах нагоре.
— Не всичко, което е счупено, може да се поправи, Томас!
— Не съм те лъгал, Каси, кълна се.
Поглеждайки в честните му очи, почти му повярвах. Почти.
— Значи ти си, какво, беден, малтретиран вампир-господар? Моля те!
— Не те излъгах! — каза той, още по-настоятелно. — Беше ми наредено да те опазя жива. Това и направих. Трябваше да спечеля доверието ти за това, но не съм те лъгал, за да го направя. Никога не съм ти казвал, че съм бил малтретиран, макар че и да ти го бях казал, щеше да е доста близо до истината. Всеки от слугите на Алехандро може да каже това.
Не можех да повярвам, че той направи това. Не очаквах сърцераздирателно извинение, но това, че той не разбираше какво е направил, бе прекалено.
— Повръща ми се от теб! — казах, изправяйки се отново на краката си. Отидох до вратата и си промуших главата. Рейф беше в коридора, опитвайки се да изглежда така, сякаш не бе чул и дума.
— Или той ще си отиде, или няма да съдействам.
В следващата секунда ръцете на Томас бяха около раменете ми, хватката му бе почти болезнена и той ме изтегли вътре, обръщайки ме към себе си.
— Какво знаеш ти за малтретирането? — изсъска той с тих, жесток глас. — Знаеш ли как станах вампир, Каси? Щеше ли да ме харесваш повече, ако ти бях казал, че те обсадиха мен и останалата част от селото ми и ни пуснаха, за да бъдем преследвани от Алехандро и неговия двор? Че единствената причина, поради която не съм мъртъв е, че един от придружителите му мислеше, че съм достатъчно привлекателен, за да бъда спасен? Че трябваше да наблюдавам хора, които бяха оцелели през периода на чумата и завоеванията, които се бяха били на моя страна през годините срещу смазващи препятствия, да бъдат изклани от един луд заради извратеното му забавление? Това ли е, което искаш да чуеш? Ако това не е достатъчно отвратително, за да спечели прошката ти, повярвай ми, има още много истории, които мога да ти разкажа. Можем да си ги разменим, въпреки че си мисля, че ще избягаш преди мен. Била си на улицата за няколко години; аз бях с Алехандро три века и половина.
— Томас, моля те освободи, мадмоазел Палмър.
За моя изненада се намеси странно облеченият мъж. Бях си помислила, че той изглежда като нещо от епохата на Реставрацията на английската монархия, но сега видях, че произхода му е оттатък Канала. Акцентът му беше слаб, но забележимо френски. Почти бях забравила, че е там. Още по-странен бе фактът, че Томас веднага направи това, за което бе помолен, отдръпвайки се, сякаш контактът с мен го бе изгорил, но тези черни очи останаха върху моите, сякаш очаквайки отговор. Какво се предполагаше, че трябва да кажа? Имал си тежък живот, така че всичко е наред за това, че ме върна на хората, които можеха да ми причинят още по-лоши неща? Твоят живот е бил пълна каша, затова няма проблем, че разруши моя? В такъв случай той трябваше дълго да почака.
— Може би ще ми се довериш достатъчно, за да я пазя за известно време?
Беше формулирано като въпрос, но високият французин ме поведе по коридора, без да изчака за отговор.
Скоро щях да видя старите си врагове, но при обстоятелствата, които очаквах. Дебелото лице на Тони изглеждаше по същия начин, както винаги, което не беше изненадващо, като се има предвид, че той не се бе променял от 1513 година, с изключение на дрехите. Беше облечен с това, което смятах за „приятелски“ костюм — раиран модел, който изглеждаше така, сякаш беше откраднат от някой самохвалко в контрабанден бар, а може и да беше така. Той харесваше костюма, защото веднъж някой му беше казал, че вертикалното райе го кара да изглежда по-слаб. Бяха излъгали. Тони бе умрял, тежейки повече от 300 фунта, което на прост език означаваше, че прилича на футболна топка с крака. И никаква диета или упражнение нямаше да промени това.