Дори и с тегло и вкус за модата от Ада, Тони изглеждаше по-добре от главния си главорез, Алфонс, който стоеше, както винаги, зад лявото рамо на господаря си. Въпреки че бяха само отражения в голямото огледало за момента, можех да кажа, че са в стара крепост във Фили. Бях изненадана, че Тони си бе позволил да се завърне, но би трябвало да го знам; липсата на топки не беше един от недостатъците му. Знаех къде се намират, защото Тони бе седнал на обичайния си стол — трон, който идваше от палата на един епископ, когато на мода е било киченето с резба и позлата. Гърбът му се извисяваше на 6 стъпки от земята, но Алфонс нямаше нужда да се протяга, за да вижда покрай него. Неговата височина обаче не помагаше на външния му вид. Той изглеждаше така, сякаш е бил направен от някой, който е знаел как се предполага да изглежда един убиец и имаше едно от най-плашещите лица, които някога съм виждала. И нямам предвид онзи секси, холивудски, разбойнически вид — той беше ужасно грозен. Бях чувала, че преди да бъде превърнат е бил един от ударните момчета на Бейби Фейс Нелсън3, но за мен изглеждаше така, сякаш самият той е бил бит нееднократно, с бейзболна бухалка в лицето. Като дете бях очарована от факта, че той почти няма профил, защото носът му не излизаше извън очертанията на неандерталските му вежди. Винаги се смеех, когато филмите описваха вампирите като великолепни, секси и с безкрайни килери с дрехи. Фактът е, че когато си мъртъв, изглеждаш по същия начин, както и когато си бил жив. Стотиците години могат да научат човека на няколко разкрасителни трика, предполагам, но истината е, че на вампирите просто не им пука. Някои от по-младите полагат усилия, защото това улеснява лова, но повечето от по-старите не дават и пукната пара. Когато можеш да накараш някого да повярва, че изглеждаш като Мерелин Монро или Брад Пит с просто внушение, гримът започваше да изглежда като загуба на пари.
Като изключим присъствието на Тони и момчето му в омагьосаното огледало настроението ми бе добро. Изглеждах много по-опърпана и от двамата с розовия си сутиен, надничащ от скъсаната ми риза, с удареното си лице, по което се процеждаше кръв, и стопени лигави парченца от вампира, пръснати по ботушите ми. Но бях жива, все още човек, а Тони не беше щастлив. Не можех да искам нещо по-добро в подобна ситуация. Разбира се, Тони не бе единственият проблем наоколо, но бях сигурна, че все още имам шанс, след като стигнах толкова надалеч. Ако Сенатът ме искаше мъртва, техните шпиони можеха да ме убият по всяко време през последните 6 месеца. Погледнах през огромната стая натам, откъдето Томас току-що беше влязъл. Той стоеше близо до вратата, технически подчинявайки се на молбата ми да стои надалеч, но това не бе достатъчно далеч, за да ме удовлетвори. Той говореше с един от пазачите на залата, подбран екип от четирима, високи 6 стъпки, блондини, които изглеждаха, сякаш са излезли от средновековен гоблен, носещи колани на гърба си с бойни брадви и шлемове с малки носни предпазители. Забелязах, че бе метнал черно дочено яке върху облеклото си от клуба; отиваше на дънките му, но го правеше да изглежда като рокер. Лицето му бе в сянка, така че не можех да видя изражението му, но вероятно то нямаше да ми каже нищо. Или поне не нещо, което исках да видя.
Чувствах се отвратително за това как трябваше да се боря, за да не отида при него, как исках да го видя да свети за мен така, както никога не го бе правил за други хора, да го чуя да казва, че всичко ще бъде наред. Знаех какво е, знаех как ме е лъгал, но част от мен все още искаше да му вярва. Надявах се, че това беше остатъчен ефект от по-ранната му умствена инвазия и си казвах, че трябва да го преодолея. Очите ми трябваше да свикнат с факта, че въпреки че изглеждаше като моя Томас, той не беше мъжът, когото си мислех, че познавам. Този мъж никога не бе съществувал извън въображението ми.
Фокусирах се върху главното събитие, което не би трябвало да бъде толкова трудно, колкото беше, вземайки се предвид обстановката. Тънка махагонова плоча бе издялана в масивна четириъгълна маса така, че освен редицата от столове на далечния край, беше единствената мебелировка в стаята. Изглеждаше така, сякаш тежеше около тон и беше вдигната на равна гигантска черна мраморна платформа, до която се стигаше по няколко блестящи стъпала. Тя издигаше Сената на около три стъпки от мястото, на което беше позволено да стоят нисшите просители или затворниците като мен. Останалата част от стаята — или пещерата (по-късно открих, че тя се намира на няколко нива под земята) — бе издялана от червени пясъчни камъни и изрисувана с играещите пламъци, идващи от огромните стоманени свещници. Огледалото, подпряно от лявата страна на масата, бе нехармонично и грозно, но вероятно защото отразяваше лицето на Тони. Освен това декорацията се състоеше от ярките знамена и гербове на членовете на Сената, които висяха зад всяко от техните места. Четири от тези гербове бяха драпирани в черно, а тежките брокатени кресла пред тях бяха обърнати към стената. Това не изглеждаше добре.
3
Лестър „Бейби Фейс“ Нелсън — враг номер 1 за обществото през 30-те, Лестър Джилис е по-известен като Бейби Фейс Нелсън. В младите си години въобще не се е интересувал от прякора си, но в един момент започнал да се нарича „Големият Нелсън“, което било малко смешно имайки се предвид дребният му ръст. Все пак в историята ще си остане като Бейби Фейс в превод Бебешкото Лице, поради нежните му черти. Това обаче не е намалило жаждата му за кръв и убийства, които съпътстват живота му. — Б.пр.