Консулът ми даде време да преценя всеки един, преди да започне да говори, но когато го направи вече нямах желание да гледам, където и да било другаде. Където се спреше леденият й поглед, усещах леки убождания по кожата. Чувството не бе точно болезнено, но имах усещането, че убожданията могат да се превърнат много лесно в мечове.
— Виждаш, че много от местата ни са свободни и че много от гласовете са замлъкнали.
Премигнах изненадано. Считах, че има проблем, но не и такъв — четирима древни вампира не можеха да се убият толкова лесно. Но тя потвърди предположението ми.
— Ние сме много отслабени. Загубата на някои от най-великите сред нас се чувства остро от всички в тази стая, но ако това продължи, ще се отрази на целия свят.
Тя спра и отначало си помислих, че това бе за драматизъм, но след това тя ме огради. Някои от наистина старите вампири правеха това понякога, извличайки енергия понякога за минута, час или ден, забравяйки за всичко около себе си. Аз бях използвана от време на време по същия начин от Тони, така че това не ме притесни особено. Забелязах, че на вратата към Томас се бе присъединил още един човек, когото не познавах. Той изглеждаше като стояща до него статуя в естествена големина, доста сурова, без боя, която да покрие глинената външност и недобре оформените черти. Томас и новият изглежда спореха за нещо, но гласовете им бяха прекалено тихи, за да се чуват. Имах кратък момент на носталгия по приемната зала на Тони, където повечето от присъстващите бяха убийци, но поне знаех имената им. Аз бях достатъчно неспокойна за това, че стоях в пропити с кръв дрехи пред група вампири, които бяха достатъчно могъщи, че можеха да ме убият с малко повече от мисъл, без да трябваше да работят в тъмнина. Рейф, стоящ зад гърба ми, беше утеха, но бих предпочела някого, чиято специалност бяха повече пистолетите и ножовете.
— Ние загубихме шестима от нас — внезапно продължи Консулът. — Четирима са неоткриваеми, а двама се носят на ръба на бездната. Ако има някоя позната ни сила, която да ги възстанови, ще бъде използвана. Но може да се окаже, че си хабим усилията напразно, тъй като напоследък нашият враг се е сдобил с ново оръжие, което може да унищожи самата ни същност.
Аз устоях на импулса да погледна назад към Рейф, който, надявах се, следеше този разговор по-добре от мен. Може би, той щеше да ми обясни по-късно, ако Консулът продължаваше да говори безсмислици.
— Томас, внимавай.
Тя беше спряла да говори, когато Томас се появи до мен.
— Може ли да ни бъде от полза?
Той решително не ме поглеждаше. Исках да му изкрещя, да го попитам що за страхливец не можеше да срещне погледа ми, докато ме предаваше, но пръстите на Рейф се стегнаха почти болезнено и аз си възвърнах контрола.
— Вярвам, че е така. Понякога говореше, когато смяташе, че няма никого другиго, а тази вечер… не мога да обясня какво се случи на един от нападателите. Бяха петима. Убих трима, а стражът й се справи с четвъртия; но последният…
— Томас недей. — Определено не исках да завърши това изречение. Нямаше да е добре, ако Сенатът решеше, че съм заплаха, а ако разберяха за експлодиралия вампир, можеха да се почувстват на ръба. Как можеше дори и древен господар да се бие срещу нещо, което не можеше да види или почувства? Разбира се, намесата на Порша беше щастлива случайност — не се разхождах с армия от духове и бях абсолютно сигурна, че не можех да изкомандвам, който и да е от тях, да се бие за мен, но Сенатът нямаше как да знае това. Съмнявах се, че ще повярват на думата ми. Повечето духове бяха прекалено слаби да направят това, което стори Порша; вероятно тя бе повикала всеки активен дух в гробището, а, дори работейки заедно, едва имаха достатъчно сила. Не беше нещо, което можех да предизвикам повторно, но ако Сенатът не повярваше на това, щяха да ме убият.