Челюстта на Томас се стегна, но не ме погледна. Голяма изненада.
— Не съм сигурен как умря последния нападател. Касандра трябва да го е убила, но не видях как.
Това беше истина, но той определено видя разпръснатите по пътеката замръзнали части на вампира, а не бяха много начините, по които те можеха да се окажат там. Бях изненадана, че той избегна да ми отговори, но това нямаше значение. Един поглед към Консула бе достатъчен, за да стане ясно, че тя не може да бъде заблудена. Преди тя да успее да го задължи да й каже какво се е случило, ниският вампир, който подслушваше от вратата, внезапно се втурна покрай гардовете към нас. Не се притесних; можеше да се види от начина, по който се движеше и от руменината по бузите му, че той не беше вампир. Двама от пазачите го последваха, толкова бързо, че те бяха само цветни петна срещу червените пясъчни стени и тогава го застигнаха. Те ни достигнаха първи и застанаха между Рейф и мен и новодошлия, въпреки че не се опитаха да го задържат. В действителност те бяха по-заинтересувани да държат мен под око.
— Ще говоря, Консуле, и по-добре заповядай на слугите си да не ме докосват, освен ако не искаш това да ескалира до война.
Блондинът говореше на добре образован английски, въпреки че облеклото му не съответстваше. Косата му бе единственото нормално нещо в него — късо подстригана и без забележим стил. Но на тениската му имаше достатъчно много анимации и имаше закачена ниско на бедрото ножница, както и каишка на гърба му, изглеждаща така, сякаш в нея можеше да се носи всяко едно ръчно оръжие на пазара. Разпознах мачете, два ножа, пушка със скъсена цев, арбалет, два пистолета — единият бе привързан на бедрото му — и няколко истински гранати. Имаше и още неща, които не можех да идентифицирам, включително редица от затворени с коркови тапи шишета по дължина на предната страна на каиша. Облеклото, нещо от сорта луд учен среща Рамбо, трябваше да ме накара да се усмихна, но вярвах, че трябва да засвидетелствам уважение на този, който носи толкова много оръжия.
— Приткин, търпим те тук, но си нежелан. Не забравяй това. — Консулът звучеше отегчено, но няколко от змиите й изсъскаха в негова посока.
Мъжът се подсмихна, а ясните му зелени очи бяха презрителни. Чудех се дали той има желание да умре и се притиснах към Рейф. Ръцете му се плъзнаха около кръста ми и аз се почувствах по-добре.
— Тя не е вампир — нямаш право да говориш от нейно име.
— Това лесно може да се поправи. — Подскочих, когато чух в ушите си нисък, съскащ глас. Обърнах се в прегръдката на Рейф и видях висок, мъртвешки блед вампир с мазна черна коса и блестящи късогледи очи, отправени към мен. Бях го срещала само веднъж преди и не се харесахме. Някак си не мислех, че този път ще е различно.
Джак, все още наричан понякога със своя известен прякор, внезапно прекъснал кариерата си по улиците на Лондон, когато срещнал члена на Сената Августа, един от липсващите в момента, докато тя била на европейска ваканция. Тя му показала какво значи добро изкормване, преди да го превърне във вампир. Той бил представен на Сената наскоро, но служеше като техен неофициален мъчител почти откакто бе превърнат. Беше дошъл във Фили веднъж за независими дела и не му хареса, че Тони му отказа да ме даде като награда за добре свършената работа. Бях облекчена, че не го видях в залата на Сената, когато пристигнах, а от тази страна на стаята нямаше вход. Но големият ми приоритет не бе да се чудя откъде беше дошъл, а да разбера защо устните му бяха отдръпнати назад, а мръсните му кучешки зъби бяха изцяло на показ.
Рейф ме дръпна рязко, а Томас се измести така, че да наблюдава двамата новодошли. Преди нещата да станат още по-интересни, Консулът се намеси.
— Сядай, Джак. Тя принадлежи на лорд Мирча, както знаеш.
Мирча ми се усмихна, тотално неразвълнуван. Или вярваше повече на Джак, отколкото аз, или фактът, че бе господар на Тони, а по вампирския закон и мой, не означаваше много за него. Залагах на последното, имайки предвид късмета си.
Джак отстъпи, но това не му хареса. Той изхленчи като дете, на което са отнели играчката.
— Прилича на уличница.
— По-добре, отколкото на собственик на погребално бюро.
Това бе истина — неговите тежки викториански дрехи щяха да изглеждат перфектно в приемната на някое погребение, но не затова го казах. Научих рано, че страхът е сила, а аз се страхувах от Джак до смърт. Дори и приживе той е бил чудовище; а сега беше нещо, което дори вампирите отбягваха. Но нямаше да му дам предимството да разбере как ми въздейства. Да не споменавам и това, че за него страхът бе афродизиак. — Тони ми бе казал, че в действителност той предпочита жертвите му да са ужасени от болката, а аз нямаше да му доставя това удоволствие. Той оголи зъбите си отново в отговор. Можеше да бъде и усмивка, но се съмнявах.