— Някога Сребърният кръг беше велик, Приткин. Казваш ни, че вие не можете да защитите един от вашите просто, защото тя се е скитала някъде? Толкова слаби ли сте станали?
Лицето му потъмня от гняв, а ръката му продължи да милва ножа, въпреки че си стоеше в неговата кожена кания. Погледнах в тези кристални зелени очи и внезапно картинката ми се проясни. Знаех кой или най-малкото какво е той. Говореше се, че Сребърният кръг имаше група от магове, тренирани в бойни техники, човешки и магически, които налагаха тяхната воля. Маговете при Тони бяха уплашени до смърт от тях, защото те бяха оторизирани да убиват скитащите хора, използващи магия. На маговете, на които им бе писнало от Кръга, не им се разрешаваше да използват магия никога повече; ако го направеха и бъдеха разкрити, това беше смъртна присъда. Но защо Сребърният кръг бе изпратил ужасяващ магически воин след мен? Повечето хора, дори и в магическата общност третираха ясновидците като шарлатани, чиито възможности не бяха по-силни, отколкото тези на вещица от Хелоуин. Те дори не ни забелязваха. Но фактът, че имаше много измамници, не означаваше, че някои от нас не са истински. Чудех се дали Кръгът не е стигнал най-накрая също до това заключение и са решили да елиминират конкурентите на техните сили, започвайки с мен. Звучеше ми като моя вид късмет.
Ако магът ме атакуваше, докато бях под защитата на Сената, бях абсолютно сигурна, че щяха да го убият и да се отърват от него. Дори и Сребърният кръг не можеше да протестира за смъртта на един от членовете си, ако той я беше предизвикал. Това означаваше, че няма да ме убие, но все пак погледнах Томас. Той можеше да ми върне пистолета, когато пристигнахме. Нямаше начин да нараня някого от Сената, дори и да бях достатъчно луда, за да опитам, но поне това щеше да бъде едно малко удобство. Особено ако беше планирал да допусне да влезе маг-воин, въоръжен до зъби.
— Тя вече носи най-голямата ни защитна руна. Тя изтегли сила от всички нас тази вечер; не само вашият вампир участва в спасяването й.
— Не, това бе общо усилие, както трябва да бъде цялото това начинание — намеси се GQ спокойно. Бях изненадана, че някой се осмелява да говори вместо Консула, но никой не го предизвика и дори не изглеждаше да го намират странно. Може би Сенатът бе демократична група, но ако бе така, то това бяха първите вампири, които отговаряха на това описание. Йерархията при Тони бе базирана на силата, с горе-долу единствено правило „правото е на страната на силния“. Другите фамилии бяха същите, доколкото бях запозната. Сенатът управляваше, защото те бяха достатъчно силни, че да уплашат дори вампири като Тони, което означаваше, че червенокосият не бе толкова безобиден, колкото изглеждаше или да го бяха изяли жив преди години.
За моя изненада, GQ показа, че съзнава, че съм в стаята, вместо да говори за мен сякаш бях част от мебелировката. — Позволи ми да ти се представя. Аз съм Луис-Цезар — каза той, правейки изключително добър поклон. — На вашите услуги, мадмоазел.
Очите му бяха напрегнати, когато ме погледна, но гласът му намали малко остротата на погледа му. Вече нямах впечатлението, че съм част от менюто му.
За разлика от повечето жени от 21-ви век, знаех точния отговор на формален поклон. И гувернантката, и главният възпитател Тони ме научиха да се държа така, сякаш бях родена през викторианската ера, така че можех много добре да правя реверанс. Мислех си, че съм забравила по-голямата част от по-ранното ми обучение, но нещо в Луис-Цезар ме предизвика да си го спомня. Той пропусна несъмнено забавната гледка как се опитвах да изпълня стандартите на бавачката в покрити с кръв, високи 4 инча, ботуши и микромини, защото отново гледаше към Консула. Толкова бях фокусирана върху сцената на високата маса, че за малко да пропусна втория опит за покушение над живота ми. Първата улика бе, когато вълна от сила ме удари сякаш пясъчна буря експлодира отнякъде. Горещи, вонящи прашинки опариха бузите ми за секунда преди Томас да избута Рейф настрани и да се хвърли към мен, толкова силно, че да изкара въздуха от дробовете ми, когато се ударихме на пода. Бях с лицето нагоре, което ми позволи да видя как двама от пазачите на залата стояха неподвижно в центъра на стаята, а плътта им се изпаряваше от костите сякаш бе изядена от невидими насекоми. Секунда по-късно оголените скелети се срутиха на пода, сърцата и мозъците им изчезнаха заедно с останалите меки тъкани.