Не разбирах защо още никой не е убил останалия пазач, особено откакто бе изкарал огромната си бойна брадва и ме гледаше с целенасочена концентрация, която повечето момчета пазеха за канала Плейбой. Ако Сенатът ме искаше мъртва, не беше ли по-лесно да оставят Тони да свърши това? А ако не искаха защо Луис-Цезар не повтореше представлението си от преди малко вместо просто да стои там? Вероятно си мислеше, че пазачът никога нямаше да мине покрай Приткин, Рейф и Томас, но аз не бях толкова сигурна. Острието на брадвата ми изглеждаше ужасно остро, а знаех колко бързо могат да се движат вампирите. Всичко, от което се нуждаеше стражът бе частица от секундата и аз щях да бъда главното блюдо за мис Джорджия 1860, когато привършеше с мезето си. Но никой не направи нищо, освен Томас, а той просто се плъзна по-нависоко по тялото ми до мястото, където можеше да опише детайлно дантелата по сутиена ми, ако някой го бе попитал. Той изглеждаше спокоен, но можех да усетя ударите на сърцето му по кожата си. Не беше много успокояващо да знам, че той също се тревожи.
Погледнах покрай тъмната му коса към мястото, където пламъкът на свещите играеше по огромното острие на брадвата, което беше на около четири ярда от нас. Докато гледах, пазачът ме нападна, скърцайки със зъби като приклещен тигър и всичко свърши толкова внезапно, колкото и започна. Джак беше ивица от грозна, тъмно зелена материя и проблясък на бледи ръце. Премигнах и пазачът бе на земята, крайниците му бяха приковани в подлежащия камък от четири големи ножа. Два от тях бяха реални неща със стари, дървени дръжки, сякаш биха могли да бъдат кухненски прибори. Останалите два бяха блестящи сребърни парчета, принадлежащи на мага, който ги извика обратно при себе си с жест, след като Джак вече беше взел контрол над пленника. Те се изтръгнаха от вампира с чудесно доловим звук и полетяха към него, единият влезе в канията на китката, а другият изчезна в ботуша му. Дори не си даде труд да използва този на кръста му. Той и големът се отместиха, за да може Томас да ме издърпа на краката ми. Въпреки че помогна да се спаси живота ми, очите му бяха студени, когато ме погледна, като парченца зелен лед.
Консулът изглеждаше абсолютно спокойна въпреки бъркотията, но леко мръщене помрачаваше иначе перфектното й лице.
— Внимавай, Джак! Искам отговори, а не труп.
Джак й се усмихна блажено.
— Ще имаш и двете — обеща той и се наведе над тялото. Бързо погледнах настрани, но чух разкъсването на плътта и чупенето на костите. Предположих, че си вземаше ножовете обратно, чупейки крайниците на жертвата по време на действието. Преглътнах трудно няколко пъти. Бях забравила колко интересен може да бъде дворцовия живот.
— Както казвах, мадам, мадмоазел не изглежда много добре. Може би бихме могли да й обясним нещата, след като й дадем шанс да отдъхне?
Луис-Цезар говореше така, сякаш събитията от последните няколко минути не се бяха случили. Междувременно Джак бе взел комплект от блестящи хирургически инструменти от чантата, която извади от джоба си. Той ги подреди бавно отстрани на неговата бореща се жертва, издавайки нежен, кискащ се смях. Супер; най-накрая някой се забавляваше.
— Нямаме време за губене, както знаеш, Луис-Цезар.
— Ма шери мадам, ние имаме цялото време на света… сега. — Те си размениха поглед, но не можех да го интерпретирам. — Ако мога да предложа, бих могъл да обясня на мадмоазел Палмър нашата дилема и да докладвам, преди да се съмне. Това би ви дало време да завършите… разпита.
Той ме погледна и паниката ми да бъда насаме с някой, който току-що бе нанизал могъщ вампир, сигурно се бе изписала на лицето ми. Той бързо добави:
— Рафаел може да ни придружи, разбира се.
Не ми хареса факта, че той ме разчиташе толкова лесно, но знаейки, че с нас щеше да дойде и приятел, се почувствах по-добре. Или поне докато не видях Джак да издърпва от отворения сега корем на вампира дълга, блестяща връв от черва, диплейки ги като корда наденици над ръката му. Той спря, за да оближе пръстите си подобно на дете със сладолед, след което погледна нагоре и ми намигна. Тръпки ме побиха по кожата между раменете ми, сякаш опитвайки се да пропълзят нанякъде. Реших, че този разговор няма да ми хареса, независимо кой е въвлечен в него.
4
Накрая се реши, че Луис-Цезар, Рейф и Мирча ще ме придружат до стаята ми и ще ме пазят. На Приткин това не му хареса, но не беше готов да оспори решението на Консула. Имайки предвид, че това би означавало да се изправи в дуел срещу нея, бях облекчена да го чуя. Вече бях преживяла всички битки, които можех да понеса за една нощ; освен това не знаех какво ще се случи, ако маг-воин от Сребърния кръг се изправеше срещу двехилядигодишен вампир, но не исках и да разбирам.