Бях благодарна, че двама от тримата ми спътници бяха приятели или поне приятелски неутрални, но това също ме и разтревожи. Сенатът се отнасяше подозрително мило, защитавайки ме от наемници, не ме предадоха на Тони или Кръга, грижеха се за здравето ми и се увериха, че придружителите ми бяха тези, които исках. Това ме накара да се чудя какво искаха и колко от това нямаше да ми хареса, когато им го давах.
Приблизително минута по-късно вече не бях толкова сигурна, че предаването ми на бодигардовете беше добра идея.
Бяхме горе-долу на половината от второто стълбище, когато срещнахме един върколак, който слизаше надолу. Той беше огромен сиво-черен екземпляр с характерните дълга муцуна и уста, пълна с остри като бръснач зъби. Бледозелените му очи се сключиха с моите за секунда и аз замръзнах на половината път към следващата стълба. Досега бях виждала само един върколак, и то не от толкова близо, но инстинктивно знаех какво представляваше. Имаше нещо повече от големината му; в тези очи проблясваше интелигентност, която никое животно не би трябвало да притежава. Това, за което не можех да се досетя, бе какво прави там.
Да кажа, че вампирите и върколаците просто не се разбираха, би било смехотворно омаловажаване на нещата. Може би това имаше нещо общо с факта, че и двата вида бяха хищници, или пък може би Тони бе прав, когато настояваше, че върколаците завиждаха на вампирите за безсмъртието им. Какъвто и да бе случаят, те бяха като масло и вода. Или по-скоро кръв и козина, като и двете хвърчаха наоколо, когато се срещнеха. Очаквах някаква реакция, по-скоро отрицателна, от някой от моя ескорт, но единственото, което забелязах, бе, че ръката на Рейф се затегна леко около китката ми. Луис-Цезар кимна в поздрав към върколака така, сякаш редовно срещаше гигантски върколаци на стълбището.
— Себастиан, радвам се да те видя.
Върколакът, разбира се, не отговори, тъй като бе в животинската си форма, но ни подмина, без да отправи предизвикателство. Това бе значителен сюрреалистичен опит. Също така ми подсказа, че вече не бях в Канзас или Атланта, ако това имаше значение.
Когато излязохме на надземното ниво, най-накрая успях да погледна през прозореца и потвърдих предположението си, че където и да се намирах, това беше някъде на север от Джорджия. Гледката навън обясни и защо Консулът се тревожеше за времето. Трябва да бях проспала повече часове, отколкото си мислех, след като Томас ме омагьоса, достатъчно, че да бъда преместена, и то в друг щат. Цветовете отвън бяха различни от тези, които можеха да бъдат видени, където и да било в Джорджия: пъстрото зелено и сиво на потайния Юг бяха заменени от среднощни сини небеса и индигови облаци. Черно, осеяно със звезди небе, се простираше над нас, но тъмновиолетовата ивица по протежение на хоризонта показваше, че пустинята започваше да се събужда за новия ден.
— Скоро ще настъпи изгрева.
Луис-Цезар проследи погледа ми, докато държеше отворена една врата.
— Имаме още малко време — каза той тихо. Присвих очи при този надменен тон. Дори Рейф, стар, колкото си беше, ставаше напрегнат, когато зората наближаваше, като започваше да говори твърде много и изпускаше разни неща. Колкото по-млад бе вампирът, толкова по-рано започваше този процес. Това бе като предпазна мрежа, която гарантираше, че никой няма да завърши опържен, а аз никога не бях виждала някой да остане напълно незасегнат. Но французинът изглеждаше напълно спокоен. Той бе или много по-могъщ от вампирите, които познавах, или просто голям артист. Което и да беше истината, това не ме караше да се чувствам по-добре.
Минах покрай него и влязох в стая, която беше обзаведена така, че отговаряше на представата ми за гледката отвън на дневна светлина. Бледите тюркоазени стени бяха покрити с местни американски одеяла в червеникаво кафяв цвят, тюркоазено и Навахо червено, подобен килим бе поставен върху грубия дървен под и теракота, очертаващ камината. Кожените кушетка, кресло и диван бяха в нюанс на тъмно червеното, с достатъчно материал по тях, че да изглеждат удобни. Това беше странно приятна стая; очевидно Сенатът не споделяше любовта на Тони към Готиката.
— Моля, мадмоазел, asseyez-vous.
Луис-Цезар се премести и застана до претрупаното кресло в близост до камината. Погледнах Рейф, но той стоеше решително, наблюдавайки гледката отвън, или поне това, което се виждаше. Ръцете му бяха здраво стиснати зад гърба му, а раменете му бяха напрегнати. Точно навреме: изгревът приближаваше. Това, което исках бе да го дръпна и да получа няколко честни отговора, но дори и да считах, че е в настроение за това, просто нямах време. Мирча ме хвана леко под лакътя, толкова, колкото докосването му да ме заведе до креслото.