— Луис-Цезар не може да седне, докато дамата стои права, dulceata.
Скъпа моя: това беше галеното обръщение, което използваше, докато стоях на коленете му, когато бях малка, и слушах неговите истории. Надявах се, че го мисли — ако Рейф беше единственият ми приятел в стаята, бях загазила. Тръснах се на стола, а Французинът коленичи пред мен. Той се усмихна насърчително. Аз премигнах. Мъжът — не, господарят-вампир — имаше трапчинки. Големи.
— Искам да се погрижа за раната ти. Ако разрешиш?
Кимнах предпазливо, без да съм убедена, че вампир е най-добрата личност, която да почисти кръвта, особено такъв, който изглеждаше доста гладен по-рано. Но друга възможност нямаше, а и не изглеждаше като да имам избор. Беше учтиво да ме попита за разрешението ми, като че ли имаше значение какво ще кажа, но аз знаех по-добре. В стаята имаше двама члена на Сената; те можеха да изиграят ролята на джентълмени толкова дълго, колкото това ги забавляваше, но когато им омръзнеше, щеше да се наложи да направя това, което искаха. Те го знаеха, както и аз.
Луис-Цезар се усмихна одобрително и внезапно осъзнах защо ме изнервяше. Гледайки го от толкова близо можех да кажа, че той беше един от най-човешки изглеждащите вампири, които някога бях виждала. С изключение на Томас, който имаше причина да изглежда толкова човешки, колкото бе възможно, повечето вампири забравяха онези малки неща като да дишат, да накарат сърцата си да бият и да придадат на кожата си по-правдоподобен цвят, отколкото на току-що паднал сняг. Дори Рейф, който беше доста убедителен, обикновено си спомняше да премига само няколко пъти на час. Но с този можех да се размина на улицата и да го сбъркам с човек, ако приемех, че има и други дрехи за обличане. Открих, че броя секундите между вдишванията, за да видя, дали ще пропусне някое. Не го направи.
Растейки, бях виждала вампири от целия свят, някои с крещящ вид, сякаш не бяха от този свят като Консула, а някои — нормално изглеждащи като Рейф. До днес можех да се закълна, че разпознавам един щом го срещна, но Томас ме бе заблуждавал почти четвърт година, а Луис-Цезар винаги можеше да направи същото, ако поискаше. Това не ми хареса — караше ме да се чувствам като нечувствителна, като една от милионите без протекция от свръхестествения свят, защото те дори не можеха да усетят, че той е там. Бях израснала около вампири, но излъчваната сила от членовете на Сената бе като нещо, което никога не бях изпитвала. Това ме караше да се чудя какво друго още не съм забелязала и тази мисъл ме вледени.
Луис-Цезар бавно изучаваше лицето ми. Мисля, че това беше с цел да ми даде време да свикна с него, отколкото поради някаква истинска нужда. Не проработи. Когато лъскава кафява къдрица, която се бе освободила от опашката на гърба му, докосна раменете ми, скочих, сякаш ме бе ударил. Ръката му, която се бе протегнала към косата ми, замръзна.
— Хиляди извинения, мадмоазел. Но може би ще дръпнете косата си назад заради мен? Това ще ми помогне да видя големината на нараняването.
Той ми подаде златна фиба, която изтегли от собствената си коса. Взех я, като внимавах да не докосна пръстите му с моите. Косата ми стигаше почти до раменете, но хванах по-голямата част в разхвърляна опашка, докато ме наблюдаваше. Опитах се да се отърся от паниката, която ме бе обзела, но не успях. Някои инстинкти, по-стари от здравия разум, по-стари от учтивите фрази, изричани в добре осветени стаи, ми крещяха да избягам и да се скрия. Това, разбира се, можеше и да е реакция към нощта, която преживях, но на част от мен наистина не й харесваше неговата близост. Принудих се да стоя мирно, докато привърши с прегледа, преструвайки се, че ръцете ми не треперят и че пулсът ми не препуска във вените ми така, сякаш вече съм напуснала живота. Не разбирах реакцията си, но жестокият ми опит ме бе научил да вярвам на инстинктите си, а всеки един от тях ми казваше високо да се махна.
— Ah, bon. Ce n’estpas tres grave — измърмори той. Виждайки изражението ми, се усмихна и това озари дори и неговите очи. — Не е сериозно — преведе той.
Идеше ми да закрещя.
Луис-Цезар се изправи и отиде до близката маса, а аз внезапно отново можех да дишам. Опитах се да открия какво беше това в него, което толкова ме тревожеше, но нямаше нищо определено. Лицето му, съставено от любезни, дружелюбни черти, изглеждаше така, сякаш принадлежеше на някой пет или шест години по-възрастен от мен, въпреки че ако дрехите му бяха нещо, което можеш да пропуснеш, той беше тук от векове. Очите му бяха благи — спокойно синьо с точици сиво, които не се опитваха да ми въздействат — а движенията му бяха толкова грациозни, че нямаше обикновен човек, който да може да ги имитира. Вероятно нервите ми не бяха в особено добро състояние — дори аз не бях свикнала някой да се опитва да ме убие два пъти за една вечер — но това не обясняваше защо от всички възможни кандидати точно Луис-Цезар бе този, който ме ужасяваше.