Той се обърна и паниката ми нарастваше с всяка крачка, която правеше към мен. Наблюдавах го така, както малко животинче хищник, стоейки тихо и едва дишайки, с надеждата, че голямото, лошо нещо няма да му се нахвърли. Той коленичи отново във водопад от блестящи сатен и дантела, а идващите отгоре светлини проблясваха върху няколко кестеняви кичура промъкващи се през косата му. Бе донесъл комплект за първа помощ и постави върху плочките пред камината антисептик, няколко марлени тампона и пакетче от бебешки кърпички.
— Ще почистя раната, мадмоазел, и ще я превържа. Сестрата ще дойде утре и ще оправи несръчния ми опит. — Беше отпуснат, почти радостен, но ми бе необходима всяка частица самоконтрол, за да не побягна към вратата. Бледа, деликатна ръка, обкръжена от богати дипли дантела, пое моята мръсна и кървава ръка. Пръстите му бяха студени, захвата — лек, сякаш си мислеше, че докосването му можеше да ми даде увереност.
Не се получи. Нямаше значение колко е внимателен, знаех, че хватката му може да се затегне за миг, улавяйки ме в капан подобно на стоманени белезници. Усещах как пръстите на другата му ръка се движат сръчно по натъртената ми кожа, а след това и лекото плъзгане на марлята, докато я почистваше. Въпреки че антисептикът щипеше леко, потръпнах и затворих очи. Имах лошото чувство, че знаех какво ще последва.
— Мадмоазел, зле ли ви е?
Гласът му звучеше от разстояние и отекна глухо в ушите ми. Усетих познатото чувство на дезориентация да ме облива и започнах да се боря с всичките си сили. Борех се по-упорито, от когато и да било, опитвайки се да го изблъскам навътре, където бе държано от част от мен, молейки се отново да заспи. Каквото и да искаше да ми покаже, аз бях абсолютно сигурна, че не исках да го Виждам. Но както винаги дарбата беше по-силна от мен; винаги е била. Предадох се на неизбежното, когато усетих ледени тръпки да пробягват по лицето ми. Не беше студено в стаята, но част от мен вече не бе там. Поех си дълбоко въздух и отворих очите си.
Студът идваше от прозорец, който беше леко открехнат в нощта.
Бризът щипеше голата ми кожа, изпращайки тръпки навсякъде по тялото ми. Прозорецът изглеждаше като вид стъклопис, въпреки че липсваха цветове и мотиви, с изключение на малки диамантени формички, в които се сливаха множество кристали. Стъклото беше дебело и вълнообразно, подобно на това в някои къщи във Фили, и отразяваше смътно светлината. Но това беше достатъчно, за да се учести дишането ми.
Огледах се панически наоколо и очите ми се осветиха от огледало, поставено в далечната страна на стаята. Отражението беше неясно, но повече заради слабата светлина, която идваше от няколко свещи и мержелеещия се огън, отколкото поради лошата структура. Всъщност това огледало бе шедьовър, огромно, с масивна позлатена рамка, разкошна като останалата част от пищната, орнаментирана мебелировка. Стаята създаваше усещане за лукс: облегалката от тъмно черешово дърво на голямото легло проблясваше с отразените пламъци от мраморната камина и беше като ехо на цвета на тежките виолетови завеси от балдахин. Стените бяха каменни, но облечени с тапицерия, цветовете на която бяха толкова светли и живи, сякаш бе поставена днес. На близката маса в изрисувана порцеланова ваза беше поставен букет от тъмно червени рози. Не бях в настроение да оценя сцената, защото бях прекалено разсеяна от отражението в огледалото.
Мъж беше коленичил на леглото, приблизително на мястото, на което трябваше да бъда. Не можех да кажа кой е той, защото черна кадифена маска покриваше по-голямата част от лицето му, с изключение на отворите за очите. Изглеждаше комично, като част от лош костюм за Хелоуин, но не се смеех. Може би, защото това беше единственото нещо, което носеше. Дълги кафяви къдрици се подаваха изпод кадифето, прилепвайки към горната част на тялото му. Те проблясваха на светлината на свещите с бронзови и златни отблясъци. Топлата, неясна златна светлина на стаята го обливаше, втечнявайки кожата му от мускулестите гърди до плоския му корем и вдлъбнатината на пъпа му. Тя проблясваше върху фините капчици пот, оросили тялото му, които повеят от прозореца още не беше изсушил, така че изглеждаше, сякаш носеше прозрачна риза, обсипана с малки диаманти. Той беше като оживяла позлатена статуя, като изключим факта, че статуите обикновено не бяха неистово еректирали. Преглътнах, както и той, и сините очи в огледалото се разшириха от прозрението.