Двама от пазачите ме издърпаха от леглото и жената, която вече бях опознала доста добре нададе писък и дръпна завивките до брадичката си.
— Мари! Какво правиш? Махни се веднага! Махай се, махай се!
По-възрастната жена я игнорира и ме погледна, презрението на вече непривлекателното й лице не стопляше погледа й. Очите й ме огледаха надменно.
— Готов както винаги, както виждам. Това си го взел от баща си. — Тя погледна към пазачите. — Доведете го.
Бях избутана от стаята без шанс да се облека. Брюнетката ми подхвърли тежка брокатена роба, която наметнах над неудобното доказателство за състоянието си, но нямаше време дори да си сложа обувки или панталони. Момичето в леглото крещеше след нас ругатни, повечето от които бяха насочени към по-възрастната жена. Открих, че не говореше на английски, въпреки че я разбирах перфектно. Или може би това тяло разбираше и по някакъв начин ми превеждаше. Нямах време да се чудя за това, тъй като бях побутната по дълъг каменен коридор към едно стълбище. Имаше дълбоки вдлъбнатини в средата на всяка една стълба, които бяха издълбани от хилядите крака, минавали оттук в продължение на векове. Долу беше тъмно, а въздухът, който идваше оттам, беше толкова вледеняващ, че бях изненадана, че от устата ми не излизаше пара.
Жената спря на върха на стълбището и се обърна към мен. Сега погледът й не беше презрителен; емоциите в тъмните й очи се приближаваха повече до страх.
— Няма да отида по-нататък. Вече съм виждала това, което те очаква и нямам желание да го правя отново. — Изражението й премина в нещо, наподобяващо съжаление. — През целия си живот си получавал наградите, идващи от тишината. Тази вечер ще научиш какво е наказанието за нарушаването й.
Тя се обърна, без да каже и дума повече, и стражите започнаха да ме побутват към черната дупка. Бях по-силна в това тяло, но дори и така не можех да се справя с тези момчета. Погледнах диво обратно към жената, но тя вече си отиваше, изправена и вдървена под роклята с цвят на черница.
— Моля Ви! Мадам! Защо правите това? Нищо не съм казал, кълна се!
Думите не бяха мои — те излизаха измежду устните ми неканени — и не я спряха.
— Ако искаш да знаеш на кого да благодариш за таз нощната работа, попитай брат си — подхвърли тя през рамо, преди да изчезне в една стая и да затвори плътно вратата зад себе си. Това беше сторено с прекалено безвъзвратен звук.
Стълбите бяха прекалено тесни, за да могат моите пазачи да ме държат за ръката, но тъй като те бяха точно зад гърба ми и нямаше друг път, освен надолу, това нямаше особено голямо значение. Нямаше почти никакво осветление; само няколко тънки лъча лунна светлина се промъкваха през ужасно тесните прозорци, докато слизахме. Стълбите бяха хлъзгави от влагата, а вдлъбнатините в центъра правеха почти невъзможно пазенето на равновесие, особено без обувки. Беше ми ужасно студено, въпреки робата, но поне щях да се разсъня бързо. Непозната тежест висеше отпусната между краката ми, нежелано и чуждо усещане, което ме караше да желая повече от всичко друго да започна да пищя и да не спирам. Ударих си пръста на крака на половината път, но почти бях благодарна за болката; бях на път тотално да се изгубя, а туптенето в крака ми ми даваше повод да мисля за нещо друго.
Светлината на факлите проблясваше по стълбите, когато най-накрая пристигнахме, образувайки танцуващи сенки и осветявайки пътя на водата, която се процеждаше по стените. Внезапно вече не бе толкова хладно; беше много студено, сякаш кръвта във вените ми щеше да се превърне в лед. Бях изненадана, че нямаше ледени висулки по стените, но влагата се стичаше свободно.
Далеч по-лоши от сковаващия студ и заобикалящата обстановка бяха жалните ридания, идващи иззад стоманената врата на няколко ярда пред нас. Те бяха тихи и приглушени от дебелата врата, но въпреки това се забиваха в главата ми като свредел. Беше болезнено да слушаш тези гласове, толкова пронизващи, пълни с отчаяние и толкова сигурни, че помощта, за която молят, никога нямаше да дойде. Инстинктивно се опитах да се отдръпна към петното от светлина, идващо от близките факли, когато груба ръка ме блъсна напред. Спънах се, удряйки колената си в един назъбен камък на пода.
— Насам.
Бях прекалено бавна в изпълнението на командата, но един ритник в ребрата ми даде необходимия тласък, а груба ръка ме изтегли нагоре. Погледнах надолу и видях плешив и дебел мъж, носещ покрита с кръв престилка и груби, мръсни вълнени панталони. Висока около 5 фута, обикновено не гледах отгоре много мъже и премигнах от болка и объркване. Месестите му устни се разтегнаха в нещо като озъбване, разкриващи уста, пълна със сиви зъби, и аз се дръпнах назад. Това изглежда го удовлетвори.