— Добре. Страхувай се, монсеньор le Tour. Запомни, тази нощ ти не си принц. — Той ме огледа отгоре до долу. — Скоро ще видим дали заслужаваш името, което носиш. Тази нощ си мой!
Огромен метален ключ бе пъхнат в ключалката и вратата се отвори. Хвърлих кратък поглед на огромната, квадратна стая с дебели каменни стени и висок таван, преди да бъда бутната вътре. Паднах отново, този път върху мръсна слама, която миришеше на урина и дори по-лошо и която смекчи малко удара в пода. Част от мен се чувстваше обидена от начина, по който ме третираха тези груби мъже, но миг по-късно всички чувства, с изключение на ужаса, се стопиха. Срещнах очите на изпита, гола жена, завързана извънредно здраво върху някаква стойка, и повече не можех да отделя погледа си от нея. Кръв се стичаше на поточета от измъчваното й тяло и засъхваше в дебели, гъсти реки върху кожата й, а кафяви петна покриваха пода под нея. Имаше толкова много кръв, че не можех да повярвам, че едно тяло може да побере толкова.
Мъже във вериги, подредени покрай стената, викаха и се молеха да ги спася, но аз едва ги забелязах. Цялото ми внимание бе привлечено от жената, която не издаваше никакъв звук. Светлината от факлите се отразяваше в отворените й очи и аз не можех да кажа дали това бе някакъв трик на светлината или в тях все още гореше някакъв живот. Заради нея се надявах, че това не бе така. Мъжът видя посоката на погледа ми и се приближи до нея.
— Да, твоята приятелка няма да се забавлява още дълго.
Той провери едно от въжетата, оплитащи китките й, и видях, че ноктите й липсваха. Крайчетата на пръстите й изглеждаха така, сякаш бяха остъргани или изгризани от някакво животно, а ставите й се бяха подули толкова силно, че нямаше начин да затвори ръцете си, дори и да бе свободна.
Бях видяла много през годините при Тони, но насилието обикновено бе бързо и неочаквано, като това, което бях преживяла тази вечер. Докато получа шанса да реагирам, обикновено всичко бе вече приключило. Тони използваше мъчения понякога, но никога не ги бях виждала. Юджийн беше много стриктна в това отношение и сега започвах да разбирам защо. Това беше по-лошо в сравнение със свирепостта, която познавах: това беше твърде неочаквано, твърде реалистично и твърде умишлено. Нямаше гняв зад него, нищо лично, което да го смекчи или поне да го направи разбираемо. Нейната болка беше просто част от работата.
— Тя ще служи за демонстрация — продължи той. Придвижи се до един от наредените мъже и извади мръсно шише вино. — Това се случва на всички, които ядосват краля. Гледай и помни, копеле.
Докато стоях замръзнала и не казвах и дума, той изля шишето с вино върху главата, лицето и врата на жената. То напои косата й, след което образува на каменния под под нея малка червена локва. Бързо се отърсих от шока си, когато осъзнах какво ще последва.
Ръцете му се протегнаха за свещта и аз се раздвижих.
— Не! Не можете! Моля ви, монсеньор, умолявам ви…
Можех да кажа, съдейки по радостта, изписана на лицето му, че правех точно това, което иска и че нямаше намерение да спре. Той наблюдаваше лицето ми с нещо, подобно на ликуване, когато поднесе свещта към близката факла. Тя бе почти изгаснала, но въпреки всичко по фитила плъзна тънко пламъче. Не се опитах да споря с него отново, но се хвърлих напред, сграбчвайки свещта. Измъкнах я от ръката му, но двама от мъчителите хванаха ръцете ми и ме издърпаха от него. Мъжът, за когото предположих, че бе главният надзирател, обърна очите си към мен, сякаш беше останала малко човечност в тях; след това се усмихна. Наведе се и много бавно вдигна свещта и я запали отново.
Погледнах жената, когато той стигна до нея; не можех да се спра. В светлите й кафяви очи проблясваха сълзи, тя премигна веднъж и капки от вино покапаха от клепачите й, преди тялото му да закрие гледката ми. Част от съзнанието ми казваше, че той ще спре малко преди да направи това, че няма да го направи, че не може да го направи. Глас проговори в главата ми, казвайки ми, че той иска да ме тероризира, че тази сцена е била организирана, за да ме направи по-отстъпчива по-късно, и това можеше да се случи. Но това не я спаси. Сцената пред мен затрептя и ме заляха мисли, които не разпознавах. Пред очите ми започнаха да проблясват картини на други места, други хора, сякаш някакъв филм се прожектираше пред мен върху прозрачна завеса. Въпреки всичко това все още можех да виждам жената и мъчителя, замръзнали за секунда, преди да се случи невъзможното.