Гласът в главата ми се обади отново, ломотейки завалено, че въпреки че бях отгледана в пленничество, никога не съм знаела какво е жестокост. Бях облечена в лен и ръчно изработена дантела, това се изискваше; имах книгите си, китарата и рисунките си, с които да се забавлявам; тъмничарите ми ми се покланяха ниско, когато влизаха в стаята ми и не сядаха в мое присъствие, докато не им дам разрешение. Във вените ми течеше кралска кръв и никой никога не забрави това. Никога не бях виждала такава бруталност; никога не бях познала такъв страх. И преминаването набързо през това предизвика изблик на чиста ярост. Това не беше правосъдие, не беше необходимо, за да запазиш мира или стабилността на страната или за каквото там се използваха високопарните фрази. Това бяха действия на садистичен страхливец, който пазеше ръцете си снежнобели за пред двора, докато в негово име се извършваха такива неща зад затворените врати. А те предизвикваха погнуса.
Разтърсих главата си и се опитах да накарам гласа да замълчи и да премахна паяжината на видението си; след секунда това проработи. Но след това отново бях в кошмара с отчетливата гледка пред мен на приближаващата целта си свещ. Наблюдавах с вцепенено неверие как мъчителят поднася тънкото пламъче към няколко кичура от напоената с вино коса на жената. Тя се запали с доловимо свистене и яркият пламък се разпространи жадно към останалата част на косата и раменете й. За няколко секунди горната част на тялото й се превърна само в тъмно очертание в танцуваща завеса от огън. Изкрещях, тъй като не можех да направя нищо друго. Другите затворници подеха отново да викат докато стаята се изпълни само с писъци и звукът на веригите, които се удряха безполезно в непоклатимия камък. Не можехме да направим нищо друго за нея, така че виковете ни почти разклатиха стените, но самата жена не издаде и звук, докато гореше.
— Мадмоазел Палмър, какво става? Какво не е наред?
Лицето на Луис-Цезар се появи пред очите ми и смътно усетих, че някой ме раздрусваше. Пронизителният, безнадежден вик на килията изпълни стаята и ми отне минута да осъзная, че идваше от мен.
— Mia stella, успокой се, успокой се! — Рейф блъсна французина настрани и ме прегърна. Зарових ръцете си в кашмира на якето му, притискайки го, колкото може по-близо и зарових лицето си в нежната коприна на ризата му. Вдишах дълбоко познатия аромат на одеколона на Рейф, но това не изтри вонята на пропития с урина затвор и изгорената плът на това, което някога бе жена, малко по-възрастна от мен. След минута погледнах нагоре и срещнах очите на Луис-Цезар.
— Кажи ми, че тя е била вече мъртва, че не е усетила!
Гласът ми бе отчаян, а лицето ми, отразено в огледалото над камината, беше с широки, призрачни очи. Те изглеждаха като тези на жената, само дето нейните бяха видели далеч по-лоши неща, отколкото моите.
— Мадмоазел, уверявам ви; готов съм да направя всичко по силите си, за да ви помогна, но не разбирам какво ме питате.
Рейф отметна косата ми и започна да прави утешителни кръгове по гърба ми.
— Беше видение, mia stella, само видение — прошепна той. — Имала си ги и преди; знаеш, че картините ще избледнеят след време.
Разтърсих главата си и потръпнах в ръцете му, а той ме притегли по-близо. Прегърнах го толкова здраво, че ако беше човек, щеше да го заболи.
— Не и като тези. Никога като тези. Те я измъчваха и след това я изгориха жива, а аз не можех… просто стоях там… — Зъбите ми искаха да тракат, но прехапах устната си и не им позволих. Това би ме накарало да си спомня ужасния студ на онова място и след това щях да мога да мисля само за единствения източник на топлина. Няма да мисля за това; няма и то ще се махне. Но дори и повтаряйки думите на Рейф, знаех, че са лъжа.
Имала съм хиляди видения през живота си, някои за миналото, някои за бъдещето, а някои не много приятни. Бях Виждала всички видове ужасни неща, но никое не ми бе въздействало така. С времето и практиката се научих да се отърсвам от това, което бях Видяла, да го третирам така, като другите хора правеха с неприятните репортажи по новините — като далечни и не много истински. Но досега никога не бях била част от действието, помирисвайки миризмите и усещайки страха на някого, който бе преживял събитието. Беше като разликата между това да шофираш в брутален пътен инцидент и да си жертва в него. Не мислех, че ще забравя погледа на жената скоро.
— Mon Dieu, ти си видяла Франсоаз?
Луис-Цезар пристъпи към нас, изглеждайки покрусен, и аз се свих.