— Не прави така.
— Хей, гола ли си отдолу?
Той седна отстрани на ваната и напразно се опита да разбута пяната. Ако се концентрираше, можеше да мести неща, но само си играеше, така че ръката му просто премина. Накарах го да се обърне, за да излезе от ваната и да се подсуша. Знаех, че звучи глупаво, но Били Джо не е бил с жена от 150 години и понякога се разсейваше. А определено беше по-добре да не позволяваш на ума му да блуждае.
— Говори. Какво знаеш?
— Не много. Беше трудно да те открия. Знаеш ли, че си в Невада?
— Как може… задръж за малко. Защо си имал проблеми при откриването ми?
Повечето духове са свързани към определено място — обикновено къща или гробница — но Били Джо преследваше огърлицата, която бях купила от един античен магазин, когато бях на 17, така че той беше по-подвижен. Бях я купила, защото си мислех, че е част от Викториански пастиш и смятах да я подаря на Юджийн за рождения й ден. Ако знаех какво щях да получа с нея, не съм сигурна, дали нямаше да я оставя в магазина. Но тъй като не го бях направила, оттогава обикновено я носех, така че той не би трябвало да има проблем да ме открие. А колкото до пътуването, е, нека просто да кажем, че има по-кратък път от повечето.
— И какво прави, вместо да изследваш нещата наоколо?
Били Джо изглеждаше виновен, но това не му попречи да се опитва да надникне под кърпата ми.
— Спри с това. — Получих просветление. — Чакай. Ние сме някъде близо до Вегас, нали?
— Да, на около 30 мили. Това място изглежда като ранчо, с изключение на това, че няма коне, няма туристи и работниците са облечени малко смешно. Разбира се, това няма значение, тъй като не видях никакви хора, а само големи, голи каньони с множество предупредителни знаци.
— 30 мили?
Били можеше да извлича енергия от съхранените резерви в огърлицата си за около петдесет.
— Не ми казвай, че докато бях омагьосана, пренесена през половината страна, заплашвана и държана в плен, ти си бил в казиното!
— Виж, Каси, скъпа…
— Не мога да повярвам! — Не му се ядосвах често, тъй като обикновено това беше загуба на време. — Били е образец за непоправимост — но това беше последната капка. — Почти бях убита! На два пъти! Ако не ти пука за това, помисли какво ще се случи с безценната ти огърлица, ако някой ме застреля или ми пререже гърлото. Нека да ти обясня: тя ще свърши в кутията за бижута на някоя стара дама в Поданк, САЩ, на стотици мили в нищото!
Били Джо изглеждаше смирен, но аз се съмнявах да го гризе вина за това, което можеше да ме сполети. Той не можеше да стои дълго време далеч от дома си, защото силата му изчезваше — ето защо знаех, че ще се появи рано или късно. Колкото повече се отдалечаваше от огърлицата, толкова по-бързо се изчерпваше силата му. Неговият кошмар бе да остане заклещен в някой провинциален град без достъп до кръчми, стриптийз барове или комарджийски вертепи. За него това щеше да бъде равнозначно на Ад. С мен имаше гарантирана градска среда, тъй като беше трудно да се скриеш в малък град. Освен това той имаше и нещо много по-важно.
С течение на времето ние установихме симбиотична връзка. Били Джо е един от онези призраци, които можеха да абсорбират енергия от живи донори, подобно на вампир. Вампирите получаваха жизнена енергия посредством кръвта, която на магически език е хранилище за жизнената сила на човека. Когато те се хранят получават част от живота на донора, който е заместител на този, който са изгубили, когато са умрели, поне за малко. Някои призраци можеха да правят същото и подобно на вампирите те невинаги искаха позволение. Но Били Джо определено предпочиташе доброволни донори, без да споменавам, че казваше, че поради някаква причина „ударът“ траеше доста по-дълго, когато аз бях донорът. В замяна на моето съгласие да му давам допълнителна енергия от време на време, той се бе съгласил да наблюдава за знаци за неизбежното завръщане на Тони. Затова се чувствах предадена.
— Ако няма да ми бъдеш от полза, трябва да продам това грозно нещо.
Изтрих парата от огледалото и погледнах чудовищното нещо около врата си. Огърлицата беше тежка, от ръчно обработено злато и представляваше плетеница от извиващи се лози и цветя около рубина в центъра. Продавачът в антикварния магазин смяташе, че рубинът е стъкло, тъй като никога не бе виждал нешлифовани скъпоценни камъни, а и бе покрит от натрупвана с години мръсотия. Дори и почистена, без съмнение това бе една от най-грозните огърлици, които някога бях виждала. Обикновено я носех под дрехите си.