Но Порша придоби познат, стоманен блясък в очите и моментално омекнах. През по-голямата част от времето тя беше сладка, но ако ти се разсърди, нещата бързо можеха да се влошат.
— Ще намеря помощ — обеща тя. — Ще бъде като на парти!
Тя изчезна във водовъртеж от фусти и аз въздъхнах. Някои от приятелите на Порша бяха по-дразнещи дори и от нея, но всеки наблюдател бе по-добре от никакъв. А и нямаше да се притеснявам, че момчетата на Тони щяха да ги забележат. Дори и да изпратеше вампири, те не можеха да ги видят.
Това е толкова странно, колкото и звучи, но повечето от хората в свръхестествените общности не вярваха в духове. О, някои биха се съгласили, че има случайни проблемни духове, които се мотаят около гроба си, докато не приемат неизбежното, но малко биха приели, ако им кажеш, че толкова много духове се мотаят наоколо след смъртта, че са различни видове и колко активни могат да бъдат. Духовете като Порша и Били Джо за свръхестествената общност са като вампирите за хората — стари истории и легенди, които са изоставени без доказателство.
Пристигнах в клуба няколко минути по-късно, останала без дъх и с подбити стъпала, но невредима. Да се излагам на показ наистина беше лоша идея. Дори и никой да не ме следеше, дузина хора в агенцията и сградата на апартамента ми знаеха, че работя тук. А и беше само на един блок разстояние от улица „Пийчтри Стрийт“ и не беше съвпадение, което да ми харесва. Ако цялата история завършеше със смъртта ми, планирах да се завърна и да преследвам Тони. Но не можех да напусна, без да предупредя съквартиранта си и да направя някои уговорки за него. Бях достатъчно виновна и без да добавям още един объркан живот към тотала си.
Клубът — с високия си таван с оголени метални сглобки, изрисувани с графити бетонни стени и огромен дансинг — беше по-голям от повечето такива, но тази нощ имаше достатъчно много въртящи се фигури под висящите диско светлини, че да го превърнат в почти клаустрофобичен. Бях благодарна за тълпата, заради която беше по-малко вероятно някой да ме види. Промъкнах се отзад и не срещнах никакви проблеми — поне не и от рода на въоръжени, смъртоносни хора. Един от сервитьорите се бе обадил, че е болен, така че те бяха претоварени и Майк се опита да ме убеди да го заместя в момента, в който ме видя. В нормална ситуация нямаше да имам нищо против, тъй като новата ми обикновена работа не ми осигуряваше достатъчно бакшиши.
Гадаех на Таро три дни в седмицата, въпреки че не харесвах особено картите. Използвах ги, защото това се очакваше, но не се нуждаех да поглеждам архаичните изображения, за да знам какво ще се случи.
Виденията ми бяха цветни и изпълнени със звуци и бяха много по-сложни. Но повечето хора предпочитаха стандартното четене. Както казах по-добра съм във „виждането“ на лоши неща. Тази вечер отказах да спечеля малко пари. Не мисля, че исках да сервирам през последния час от живота си.
— Каква е картата? — провикна се Майк бодро, наподобявайки Том Круз с бутилки ликьор и преценявайки грубо тълпата.
Въздъхнах и зарових в чантата. Пръстите ми се сключиха върху хлъзгавите карти Таро, които ми бяха подарък за десетия ми рожден ден от старата ми гувернантка Юджийн. Имаше поставено заклинание върху картите от някоя си вещица с добро чувство за хумор и аз ги пазех, защото бяха добър начин да забавлявам клиентите. Но предсказването — което беше като кармичен пръстен — имаше зловещия навик да се сбъдва, когато се заплащаше.
Задържах видението и една карта се появи. Не беше тази, която исках да видя.
— Кулата — започна с оживен глас, преди да я бутна отново в тестето и да го сложа дълбоко в чантата.
— Това добре ли е? — попита Майк, преди да се разсее от бюста на една красива блондинка.
Кимнах едва-едва и се разбързах, изгубвайки се в тълпата, преди той да чуе още нещо. Гласът беше заглъхващо грачене от претъпканата ми чанта, но нямаше нужда да го чувам, за да знам какво казва. Кулата символизираше огромна апокалиптична промяна, такава каквато преобръща живота изцяло. Опитах да се убедя, че можеше и да е по-лошо — можеше да е Смъртта — но не беше голяма утеха. Кулата е може би най-плашещата карта в тестето.
Смъртта можеше да има много значения и повечето от тях не бяха буквални, но Кулата винаги означаваше проблеми за някого, който искаше спокоен живот. Въздъхнах — какво друго ново имаше?
Накрая открих Томас в „Тъмницата“ — прякорът на Майк за мазето — пробивайки си път през морето от черно облечени тела с поднос използвани чаши. Той изглеждаше апетитен, както обикновено, ако вашите идеали са деликатни мускули, кожа като мед върху сметана и черна коса, която стигаше до кръста му, когато не беше вързана.