Кайл отхапа още една голяма хапка от хамбургера си.
— Хайде да престанем да повтаряме едно и също за това как сме се накиснали и да видим какво ще правим оттук нататък. Не допускам, че ще постъпиш разумно и ще ме оставиш да купя земята.
— За Бога, не. Всеки от рода Балард е искал да притежава Долината на хармонията. Не очаквай от мен да се откажа от половината от нея. — Настъпи деликатна пауза, след която Глен продължи. — Не очаквам да постъпиш разумно и да ме оставиш аз да я купя.
— И през ум да не ти минава — Кайл омете и последната хапка от хамбургера си и се облегна назад. — Сега какво?
— Нямам думи — Глен го погледна отнесено. — Знаеш ли какво? Всъщност аз не съм мислил много за това какво бих направил с Долината на хармонията, ако стане моя. Някак съм приемал, че ще ми бъде достатъчно да я притежавам. Ти имаш ли някакви идеи?
Кайл пъхна едно парченце картоф в шишенцето с кетчупа.
— Струва ми се, че там има чудесни условия за първокласен ски курорт.
— Ски курорт ли? Това е най-тъпата идея, която съм чувал.
Реакцията на Глен беше напълно автоматична.
— Може да стане.
Глен помисли малко.
— Ще трябват пари. Много.
— Да.
— Един процъфтяващ курорт ще донесе тук много пари. Ще открие нови работни места. Ще създаде нов поминък в околността.
— Ако се направи както трябва. — Глен се загледа през прозореца.
— Виждаш ли ни двамата да можем да се сработим за такова нещо?
— Не.
Кайл дояде картофките си и се пресегна към картофките, останали в чинията на Ребека. Те бяха студени.
— Нито пък аз. Родовете Стокбридж и Балард никога не работят заедно. Ще стигаме до кръв, винаги когато се наложи да взимаме някакво решение.
— Няма да стане — съгласи се Кайл.
— Алтернативата е да оставим земята както си е, докато синът ми порасне и ни наследи — засмя се под мустак Глен. — Идеята не е лоша. Ако почакам достатъчно дълго, долината може да стане притежание на изцяло на рода Балард.
Кайл го погледна.
— А моят син?
— Не се безпокоя за него. Така както я караш, надали ще имаш наследници.
— Както я карам ли? — Кайл потрепери, като си каза, че трябва още малко да се задържи да не избухне. В края на краищата, това беше бизнес.
— Жената, която току-що отпрати, беше единствената на света, която може би щеше да се омъжи за теб — каза Глен. — Фактът, че я остава да си тръгне, е типичен пример за глупостта на рода Стокбридж. Но това, както обикновено, работи в моя полза. Никак няма да ти бъде лесно да намериш друга жена, която да остане с теб толкова дълго, че да ти роди наследник. Така че един ден моят син ще наследи долината.
— Интересен сценарий, но ако бях на твое място, нямаше да възлагам много надежди на него. Имам планове по отношение на Ребека.
— Да, но дали тя ще ги приеме? Тази жена има собствено мнение.
— Остави ме аз да се тревожа за Беки — каза малко насила Кайл. — С теб имаме да обсъждаме други неща.
Глен кимна замислено.
— Ски курорт, а?
— Прав си. Няма да се получи — каза мрачно Кайл. — Сътрудничеството между Стокбридж и Балард е немислимо.
Настъпи продължително мълчание. След това Кайл замислено каза:
— Спомняш ли си нощта преди Деня на вси светии, когато с теб отидохме до къщата на Алис и прогонихме онези навлеци, които искаха да опустошат обора й?
Глен кимна.
— Спомням си.
— Тогава действахме заедно.
— Така е. За половин час — Глен отново млъкна. — Предполагам, че можем да се опитаме да направим план за ски курорт в Долината. При условие, че с теб стоим на една ръка разстояние и оставим помощниците ни да вършат работата.
— Не се заблуждавай. Когато стане въпрос за Долината на хармонията, никой от нас няма да удържи да стои настрана. Това няма да бъде обикновено начинание.
— Може би с няколко миротворци, които да уталожват страстите ни, ще успеем да се въздържаме да не се хванем за гушите. Вероятно Дарла и Ребека ще се справят.
Кайл помисли.
— Вероятно.
Отново настъпи продължителна тишина.
— Знаеш ли — обади се най-после Глен — бащите и дядовците ни може би сега се обръщат в гробовете си.
— Сигурен съм, че някъде Алис и майка й се превиват от смях.
Кайл дояде последното картофче от чинията на Ребека и стана.
Глен се изправи и се пресегна да вземе шапката си.
— Виждам как Жан се мотае около касата с нашата сметка. Може би се страхува да ни я донесе.
— Аз ще я платя.
— Как не! — каза приятелски Глен. — Не искам никой от рода Стокбридж да ми плаща обяда. Ти ще си платиш твоята сметка, а аз — моята.