Едвам беше извървял петдесетина разкрача, преследван от подобни мисли, докторът видя, че отсреща се зададе Поделковата женена сестра, която бе видяла, че излиза от братови й. Когато снощи той напусна болния, тя беше там и чу тържественото му уверение, че брат й е спасен. Очевидно, тя не знаеше още скръбната новина, та лицето й беше така спокойно, стори му се даже весело. Той прибледня, обзе го малодушие, помисли даже да удари на друга страна, да я не срещне, но беше късно. Тя го приближи.
— Добрутро, господин докторе, как е бачо? — попита тя усмихната вече.
— Госпожо, бях… Брат ви е… Тая заран… Човещина…
Андрозов смънка думите си, той не чувствуваше земята под себе си. Но като забеляза уплашеното лице на сестрата, той излъга, за да се избави от неприятности:
— Брат ви… доста добре е…
Лицето на сестрата се проясни.
— Да, и аз бях у дома тая заран и бачо е още по-добре. Та затова наредихме да му се свети масло… Нека господ си има милост за него, пет деца дребни има…
— Да? — извика докторът с такъв страшен глас, щото го чу цялата улица. — Да идем, да идем!
И той се повърна скоришката с Поделковата сестра и влезе в стаята на оздравяващия болен.
Два свещеника четяха молитви за здраве сред дима от кандилницата и при няколко вощеници, турени на постлана с месал маса. Поделкову беше толкова подобряло, щото беше можал да стане прав и да присъствува на маслоосвещението.