Но тия зрелища на живот и на смърт не привлякоха вниманието на доктор Джан-Джана, цял углъбен в мрачния си замисъл.
— Какво желаете, господине? — попита учтиво ханджият, като крадешком бръсна с ръка по чаршафа.
Доктор Джан-Джан не отговори. Той ходеше развълнуван.
— Бил ли си в София, приятелю? — попита доктор Джан-Джан.
Ханджият фърли гръмоносен поглед към чаршафа, дето животът и движението пак се поднови с по-голяма сила, и отговори:
— Биле сме в София, господине, и живели сме там дори!
— Живял си? Тогава трябва да познаваш там… първите хора?
— Познаваме.
— Познаваш ли доктор Джан-Джана?
— Познавам. Познавам и доктор Цолев — той беше тая пролет тука и го водихме на водопада — ваша милост, идете, господине, на водопада, — брахме му и някакви билки… Познавам и бай Таска, дето направи хотел „Черно море“ — осемдесет хиляди лева му костува; познавам и други богаташи там…
Доктор Джан-Джан пресече тая излиятелност, която земаше застрашителни размери, и попита пак:
— Та познаваш ли доктор Джан-Джана?
— Познаваме го.
— Виждали ли сте го?
— Кой? Джан-Джана ли?
— Доктор Джан-Джан! — забеляза внушително доктор Джан-Джан, като натърти на думата доктор.
— Да! Доктор Джан-Джан!… — повтори и ханджият.
— Какъв е той?
— Тоест, не сме го виждали — замънка смутен ханджият, — но сме чували за него… И ние, като сме при гората, не сме на оня край на света, я!
— Какъв човек е той? — попита недоверчивият доктор Джан-Джан.
— Кой? Доктор Джан-Джан ли?
— Да.
— Как, голям човек! И тука — питай когото щеш — всеки го знае… И моите деца го знаят… И най-малкият, Стефан — той е в четвърто отделение сега.
На доктор Джан-Джана светна лицето от удоволствие.
— Значи — помисли си той — моята популярност е прогърмяла в това затънтено село, когато столицата ме игнорира.
Ханджият прибави:
— Лани, когато аз бях в София, той доходи и се окъпа при водопада… Тогава проби и цирея на наш Стефана.
Ханджият не забеляза свирепия поглед на госта си, защото сам фърляше такъв на чаршафа му, дето дървениците правеха митинг.
— Какво желаете още, господине?
— Желая да ме оставите сам — отговори навъсено доктор Джан-Джан.
Щом ханджият излезе, доктор Джан-Джан заключи вратата, извади с мрачна решителност из пазвата си един…
Но защо да разказвам тая трагическа история? Защо животът да бъде пълен с отчаяни борби, с злочести нравствени катастрофи, с горчиви разочарования? Неговите бурни вълни всеки ден поглъщат безброй жертви, разбити в скалите му, уморени в буйственият кипеж на яростта му!… Но аз трябва да продължавам. Повествователят, който се е наел да рисува живота, няма право да примижава пред мрачните му страни; те са необходими и за искрената правдивост на изображението му, и за пълнотата на хармонията в него — понеже няма картина без лъчи и сенки, няма драма без възторзи и страдания!…
Но да следвам настоящата.
Доктор Джан-Джан заключи вратата зад ханджият и извади из пазвата си с мрачен и злокобен вид един…
Да, извади един… молив!
И седна при масата и написа с разтреперана ръка следващата трагическа депеша:
„София, редакция вестник Народ; копие: Правдини, Нов глас, Народен страж, Пряпорец и семейство доктора Джан-Джан. Вчера доктор Джан-Джан, при разходка из Родопи, убит.
Стайков.“
Депешата щеше да се предаде утре на телеграфа. Подписът, който носеше, беше измислен.
Доктор Джан-Джан прочете дваж и триж депешата.
— Да туря ли и от какво е убит? — помисли си той. — Да туря например, че е паднал от скала в една пропаст. Не, това е много безинтересна смърт, па може да заподозрат самоубийство, а аз не желая това. Да туря: от куршум на разбойници! Такава смърт ще ме направи симпатичен, но никаква идейност, ни борба няма в нея… Ще кажат още на присмех, че куршумът е бил пуснат от ловджийска пушка срещу някой заек, а попаднал в месото на бедния Джан-Джана. Просто глупаво… най-хубаво е да бъда жертва на человешка ненавист, на адска злоба, кипнала против мене поради смелостта ми да говоря истината, да бичувам нищожеството; нека бъда паднал като изкупителна жертва на прогреса, на светлината… Ореолът на такава смърт е величествен. Но как да стане това?
Докторът остави да реши въпроса извън хана, тури в пазвата депешата и се запъти през тесните улици на селото в планината.
Цяла нощ доктор Джан-Джан не можа да заспи от вълнуващи мисли и от гладни дървеници. Той си представяше последствията от депешата си; шума, изумлението, което щеше да причини скръбната вест в столицата; той си представи неизбежната реакция, внезапния изблик от симпатии, съжаления за тъй рано загиналия велик талант, а подир това — целия хор от възфаления, от възхитени превъзнасяния, всичко онова, което той бе дал на България и което тя губеше с неговата смърт. Сега всичките страсти, глухи ненависти и тайни зависти, които бяха образували този заговор от мълчание около неговото име, щяха да капитулират и да се заменят с възторг и адмирация. Хората предпочитат да фърлят венци въз гроба на умрелите, нежели цветя по пътя на живите, понеже не им бъркат вече, не пречат на тщеславието им, не плашат нищожеството им. Доктор Джан-Джан четеше вече умствено и цял покъртен панегерически антрефилета и цели членове, дето му се мяркаха чудно сладостните за неговото самолюбие фрази: „Този млад гений…“ „Този арсенал от науки!“ „Тази рано покосена слава на България…“ „Тази нова велика жертва на нашата престъпна апатия!…“ Те гъмжаха из редовете като драгоценни камъне по златото на една корона. Джан-Джан даже се просълзи в леглото си, умиление изпълни душата му; той даже видя носилото си и по него безконечен върволяк от съграждани и почитатели и песните на хора, и речите на ораторите. Признателното отечество бърза, уви, малко късно, да поправи неправдата, сторена на един велик свой син… И той захълца истинската!