След седмица доктор Лениън легна на легло и за по-малко от половин месец се помина. Вечерта след погребението, което много опечали Атърсън, той се заключи в кабинета си и седна на меланхоличната светлина на една свещ, извади и сложи пред себе си плик, адресиран от ръката и запечатан с печата на покойния му приятел. „ЛИЧНО! Да се предаде на ръка САМО на Дж. Дж. Атърсън, а ако адресантът умре преждевременно, да се унищожи, без да се чете.“ Така категорично беше надписано писмото и адвокатът се страхуваше да погледне съдържанието му. „Погребах един приятел днес — мислеше си той, — а дали това няма да ми коства още един?“ После осъди страха си като нелоялност и счупи печата. Вътре имаше друг плик, запечатан по същия начин и подписан: „Да не се отваря преди смъртта или изчезването на доктор Хенри Джекил.“ Атърсън не можеше да повярва на очите си. Да, беше казано изчезването: тук отново, както и в онова налудничаво завещание, което той отдавна беше върнал на автора му, фигурираше идеята за изчезването и името на Хенри Джекил поставено в скоби. В завещанието идеята беше изникнала под злокобното внушение на онзи Хайд; там тя беше вложена с твърде ясна и отвратителна цел. Но написано от ръката на Лениън, какво трябваше да означава това? Довереникът беше обхванат от голямо любопитство и желание да пренебрегне забраната и проникне веднага докрай в тези загадки; но професионалният дълг и верността му към покойния приятел бяха безспорни задължения, ето защо Атърсън пъхна плика колкото може по-навътре в личния си сейф.
Едно нещо е да подтиснеш любопитството, друго — да го победиш; и малко съмнително беше от този ден нататък дали Атърсън ще желае компанията на своя единствен жив другар, както преди. Имаше добри чувства към него, но мислите му бяха неспокойни и плахи. Той наистина отиде да го посети; ала почувствува облекчение, като му отказаха да го приемат; може би дълбоко в сърцето си предпочиташе да говори с Пуул на стъпалата пред входа и сред въздуха и шумовете на града, отколкото да бъде допуснат в този дом на доброволно изгнание и да седи и говори с неговия загадъчен самотник. Пуул нямаше приятни новини. Докторът сега повече от всякога се усамотявал в кабинета си над лабораторията, където спял понякога; бил избухлив, много мълчалив, не четял; приличал на човек, който си е наумил нещо. Атърсън така свикна с непроменящия се характер на тези сведения, че лека-полека съвсем разреди посещенията си.
КАКВО СЕ СЛУЧИ НА ПРОЗОРЕЦА
Една неделя, когато Атърсън правеше обичайната си разходка с Енфийлд, двамата отново се озоваха на същата странична улица и когато дойдоха пред вратата, спряха и се взряха в нея.
— Да — рече Енфийлд, — с тази история поне се свърши. Повече няма да видим господин Хайд.
— Надявам се — отвърна Атърсън. — Казах ли ти, че веднъж го видях и споделих чувството ти на отвращение?
— Едното е неделимо от другото — забеляза Енфийлд. — Впрочем за какво ли магаре си ме сметнал: да не зная, че това е задният вход на дома на доктор Джекил! И когато сам го открих, то беше отчасти по твоя вина.
— Значи, си открил това, така ли? — рече Атърсън. — В такъв случай да влезем в задния двор и погледнем към прозорците. Да ти кажа право, безпокоя се за бедния Джекил; имам чувството, че дори отвън присъствието на приятел може да му помогне.
Дворът беше студен, малко влажен и потънал вече в здрач, въпреки че небето още светлееше от залеза. Средният от трите прозореца бе полуотворен и Атърсън съзря доктор Джекил, седнал край този прозорец, да вдишва въздуха с безкрайна тъга и вид на неутешим затворник.
— Хей, Джекил! — извика той. — Вярвам, ти си по-добре.
— — Страшно съм отпаднал, Атърсън — отговори докторът унило; — страшно. Няма да трае дълго, слава богу.