твоя приятел
Х. Дж.
П.П. Бях вече запечатал писмото, когато нов ужас обзе душата ми. Може да изпусна пощата и да получиш писмото ми чак утре сутринта. В такъв случай, Лениън, изпълни поръчката ми по което време на деня ти е удобно и отново очаквай моя пратеник в полунощ. Тогава може да е вече твърде късно; и ако тази нощ отмине без произшествия, ще знаеш, че за последен път си видял Хенри Джекил.“
Като прочетох това писмо, бях уверен, че колегата ми е изгубил ума си, но докато това не се докажеше, в което бях сигурен, аз се чувствувах задължен да изпълня желанието му. Колкото по-малко разбирах от тая бъркотия, толкова по-малко бях в състояние да оценя важността й; но един така изразен повик не можеше да бъде отминат, без човек да поеме върху себе си тежка отговорност. И аз станах от вечеря, взех файтон и отидох право в дома на Джекил. Камериерът очакваше пристигането ми; беше получил със същата поща препоръчано писмо с указания и веднага бе повикал шлосер и дърводелец. Те дойдоха, докато разговаряхме, и всички заедно отидохме в дисекционната зала на стария доктор Денмън, откъдето (както несъмнено ти добре знаеш) се влиза най-удобно в кабинета на Джекил. Вратата беше много здрава, а ключалката й превъзходна; дърводелецът ни даде да разберем, че ще му бъде извънредно трудно и ще повреди доста вратата, ако трябва да я разбиваме, а шлосерът направо изпадна в отчаяние. Той обаче беше сръчен човек и след около два часа успя да отвори вратата. Шкафът „Е“ беше отключен; извадих чекмеджето, запълних го с талаш, увих го в хартия и се върнах на площад Кевъндиш.
Проверих съдържанието му. Праховете бяха добре приготвени, но не с прецизността на фармацевт; ясно беше, че ги е правил самият Джекил, и когато отворих една от опаковките, намерих нещо, което ми напомняше обикновена кристална сол с бял цвят. Стъкленицата, която забелязах след това, беше наполовина пълна с кървавочервена течност с много силна миризма и ми се струва, че съдържаше фосфор и етер. За другите съставки не можех да се досетя. Книгата беше най-обикновена и в нея имаше поредица дати. Те обхващаха период от много години, но ми направи впечатление, че прекъсват преди около година, и то съвсем внезапно. Тук-таме към датите беше прибавена малка забележка, обикновено една-единствена дума: „двойна“; тя се срещаше шест пъти в общо около няколкостотин вписвания на дати и на още едно място в самото начало на списъка, където след нея бе отбелязано с няколко удивителни: „Пълен провал!!!“. Всичко това, макар да възбуждаше любопитството ми, не разкриваше почти нищо определено. Имаше още стъкленица с някаква тинктура, някаква сол, увита в хартия, и дневник на серия опити, недовели (както много от изследванията на Джекил) до никакъв практически резултат. Как можеше наличието на тези вещи в моя дом да има значение за честта, живота, за самото съществуване на вятърничавия ми колега? Щом неговият пратеник можеше да отиде на едно място, защо да не отиде и на друго? Даже да имаше някакви пречки, защо трябваше този господин да бъде приет от мен тайно? Колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че боравя със случай на мозъчно заболяване; и въпреки че пратих слугите да си легнат, заредих един свой стар барабанлия пищов, за да бъда готов за самозащита.
Дванадесет часът едва прозвъня над Лондон, когато на вратата леко се почука. Отидох сам да отворя и намерих един дребен човек, свил се до колоната на портала.
— Доктор Джекил ли ви изпраща? — попитах аз.
Той отговори „да“ с някакъв принуден жест и когато го поканих да влезе, направи това едва след като се обърна и огледа потъналия в тъмнина площад. Там имаше един полицай, приближаващ с фенера си; щом го видя моят посетител, ми се стори, че се сепна и побърза да влезе.
Тези подробности, трябва да призная, доста ме смутиха; последвах го до силно осветената приемна, сложил ръка на оръжието. Едва тук можах да го разгледам добре. Никога преди не бях го виждал, в това съм сигурен. Беше нисък, както казах; порази ме и шокиращият израз на лицето му, забележителното съчетание на голяма мускулна енергия и немощ на телосложението и накрая, но не от най-малка важност, странното смущение, което пораждаше в мен близостта на този човек. Това беше като начална тръпка и се придружаваше от явно спадане на пулса. Тогава аз го отдадох на някакво идиосинкратично7, характерно само за мен отвращение и се учудвах единствено на остротата на симптомите; но по-късно имах основание да повярвам, че причината лежи много по-дълбоко в природата на човека, и да се отнеса към по-благородна опорна точка от обикновената омраза.