Внезапно духът на ада се пробуди в мен и се развихри. Със силно задоволство аз нанасях удари по несъпротивяващото се тяло, вкусвайки наслада при всеки удар. И едва когато умората започна да надделява, внезапно, в разгара на своя делириум, усетих как прободе сърцето ми студената тръпка на ужаса. Разпръсна се някаква мъгла; видях живота си погубен и избягах от мястото на тези ексцесии, едновременно тържествуващ и треперещ, с възнаградена и стимулирана страст към злото и с желание за живот, събудено в най-висша степен. Изтичах до къщата в Сохо и за да бъде всичко по-сигурно, унищожих документите си. После тръгнах по осветените с лампи улици в същия раздвоен транс на съзнанието: злорадствувах от извършеното престъпление и леконравно замислях други, но въпреки това бързах и се ослушвах за стъпките на отмъстителя. На Хайд почти му се пееше, когато състави лекарството и го изпи в чест на мъртвеца. Адските болки на преобразяването още не бяха престанали да го разкъсват и Хенри Джекил, със стичащи се от разкаяние сълзи, коленичи и издигна сключени ръце към бога. Булото на моето отдаване на удоволствията беше разкъсано от горе До долу. Видях живота си като на длан: проследих го от годините на детството, когато се разхождах, хванал за ръка баща ми, и през самоотвержения труд, посветен на моята професия, достигах отново и отново до проклетите ужаси на тази вечер. Искаше ми се да крещя високо, със сълзи и молитви търсех да успокоя тълпата зловещи образи и звуци, в която съзнанието ми се надигаше срещу мен, и въпреки всичко между молбите грозният лик на моята злина се взираше в душата ми. Когато силата на това разкаяние започна да стихва, то беше последвано от чувство на радост. Проблемът за моето поведение беше разрешен. Оттогава нататък Хайд стана абсурден: независимо дали желаех, или не, аз вече бях обвързан само с добрата страна на моето съществуване. Как се радвах при мисълта за това, с какво примирение прегръщах отново ограниченията на нормалния живот! С какво искрено отричане затворих завинаги вратата, през която така често бях излизал и влизал, и стъпках ключа в краката си.
На следния ден научих, че убийството се разследва, че вината на Хайд се смята от всички за безспорна и че жертвата е много уважавана от обществото личност. Това беше не само престъпление, това беше трагично безумие. Узнах вестта със задоволство; имах желанието моите добри пориви да бъдат по този начин подкрепени и запазени от ужасите на ешафода. Джекил сега беше опора на моето упование; нека Хайд посмее да се покаже само за миг и всички ще вдигнат ръка да го убият.
Реших в бъдещото си поведение да поправя грешките на миналото и мога с чест да кажа, че решението ми породи много добри дела. Ти самият знаеш през последните месеци на миналата година колко усърдно работех за облекчаване на страданията, знаеш, че направих много за другите и че дните ми минаваха спокойно и почти щастливо за мен. Не бих могъл дори да кажа, че съм се уморил от благодетелния и скромен живот, който водех, обратно — всеки ден му се радвах повече от предишния. Но аз си оставах прокълнат от двойнствеността на моите нужди. И когато първият пласт на покаянието ми се износи, моята долна страна, така дълго задоволявана и така отскоро окована, започна да търси правото си. Не че мечтаех да възкреся Хайд — само мисълта за това би ме стреснала до полуда, — но в самия себе си бях отново изкушен да поиграя със съвестта си, докато накрая при пристъпи на такова изкушение се чувствувах като най-обикновен потаен грешник.
Всяко нещо обаче има край; идва момент, в който и най-обемистата мярка се препълва, и това мимолетно снизхождение към моето зло окончателно наруши душевното ми равновесие. Все пак не се изплаших: пропадането изглеждаше естествено, като възвръщане към старите дни преди да направя откритието си.
Беше ясен хубав януарски ден: мокра земята, къде то снегът се топеше, но небето безоблачно; Риджънтс парк бе огласен от зимното цвърчене на птиците и изпълнен с предпролетни благоухания. Седнах на слънце на една пейка; животното в мен със сладост се зарови в спомените, духовната ми страна бе позадрямала, но обещаваше бъдещо разкаяние, въпреки че още не беше настроена да започне. В края на краищата, разсъждавах аз, не съм по-различен от другите около мен и се усмихвах, сравнявайки се с останалите, сравнявайки собствената си активна добра воля с ленивата жестокост на хорската немара. И в същия този миг, при тази моя тщеславна мисъл, ми прилоша, почувствувах ужасно гадене и силни тръпки. Пристъпът ме остави напълно изтощен, а когато на свой ред и изтощението премина, започнах да осъзнавам някаква промяна в характера на мислите си, по-голяма смелост, презиране на опасността, разкъсване оковите на задълженията. Погледнах надолу: дрехите ми безформено ви сяха на смалените крайници, ръката, която лежеше на коляното, беше жилеста и космата. Отново бях станал Едуард Хайд. Миг преди това изпитвах пълна увереност, че хората около мен ме почитат, че съм заможен, обичан, че масата в дома ми е приготвена за вечеря, а сега бях обикновена набелязана жертва на обществото, преследван, бездомен, известен убиец, пленник на гилотината.