— Не мога да се преструвам, че някога ще го обикна — отговори адвокатът.
— Не искам това — замоли Джекил, поставил ръка върху ръката на другия, — апелирам само за справедливост. Аз само те моля да му помогнеш заради мене, когато вече няма да ме има.
Атърсън изпусна въздишка, която не можа да възпре.
— Добре — каза той, — обещавам.
СЛУЧАЯТ С УБИЙСТВОТО НА КЕРЮ
Около година по-късно, през месец октомври 18… година, Лондон беше потресен от едно престъпление с изключителна жестокост и което стана още по-забележително поради високия ранг на жертвата. Някаква прислужница, която живеела сама в къща недалеч от реката, в единадесет часа се качила на горния етаж в стаята си. Въпреки че през малките часове нощем над града на кълба се влачеше влага, до полунощ биваше безоблачно и уличката, към която гледал прозорецът на прислужницата, била ярко осветена от пълната луна. Тя, изглежда, обичала романтичните настроения, защото седнала на сандъка си, който бил точно йод прозореца, и изпаднала в мечтателен размисъл. Никога, уверяваше прислужницата, обляна в сълзи, като разказваше за своето преживяване, не е била в подобри отношения с хората и не са я вълнували по-нежни чувства към целия свят. Както си седяла, забелязала да се приближава по уличката един възрастен и красив господин с побелели коси, а срещу него идвал друг, много дребен господин, на когото в началото тя обърнала малко внимание. Когато се приближили на достатъчно разстояние, за да могат да разговарят, което било точно под прозореца й, по-възрастният се поклонил и поздравил другия с много красив жест на учтивост. Не изглеждало обектът на неговия поздрав да е личност от голяма важност; по-скоро по протегнатата ръка на стария могло да се съди, че питал за пътя; но луната осветявала лицето, докато говорел, и на момичето било приятно да го наблюдава — издавало такъв невинен и със старовремска любезност характер, ала все пак с нещо високопарно, като някакво основателно самодоволство. Изведнъж погледът на прислужницата попаднал на другия и тя съзряла с изненада, че това е господин Хайд, който веднъж посетил господаря й и към когото изпитвала чувство на омраза. В ръката си той носел тежък бастун, който си подмятал, но не отговорил нито дума и само слушал със злостно нетърпение. После внезапно избухнал в неописуема ярост, удряйки крак в земята, размахвайки бастуна, държейки се (както описва прислужницата) като луд човек. Възрастният господин отстъпил крачка назад с вид на много изненадан и обиден; тогава Хайд излязъл извън всички граници на приличие и го съборил с удари на земята. В следващия миг с маймунска ярост той затъпкал жертвата си, нанасяйки й с бастуна безброй удари; можело да се чуе как костите на стария се чупят и тялото отскочило на пътя. При ужаса на тази гледка с викове прислужницата припаднала.
Било вече два часът, когато тя дошла на себе си и повикала полиция. Убиецът си бил отишъл много преди това; но жертвата му лежала там на уличката, невъобразимо обезобразена. Бастунът, с който било извършено злодеянието, макар че бил от някакво рядко, много здраво и тежко дърво, се счупил в средата при страшния изблик на тази безразсъдна жестокост; едната част се била търколила в близката канавка — другата несъмнено била отнесена от убиеца. У жертвата намерили кесия и златен часовник, но никаква визитна картичка или книжа освен едно запечатано писмо с поставена на него марка, което носело името и адреса на господин Атърсън.
То беше донесено на адвоката на следващата сутрин, преди да е станал от леглото; и той, щом го зърна и чу за случилото се, наду изтежко бузи.
— Не мога да кажа нищо, докато не видя трупа — каза той. — Това може да е много сериозно. Имайте любезността да почакате да се облека. — Със същото сериозно изражение адвокатът закуси набързо и отиде в полицейския участък, където бяха отнесли трупа. Щом влезе в клетката, Атърсън кимна.
— Да — каза той, — познавам го. Съжалявам, но трябва да кажа, че това е сър Денвърз Керю.
— Боже мой, господине — възкликна инспекторът, — възможно ли е? — И в следния миг очите му светнаха от професионална амбиция. — Това ще вдигне голям шум — каза той. — А може би вие ще ни помогнете да намерим убиеца. — И накратко разказа какво е видяла прислужницата и показа счупения бастун.
Атърсън вече бе изтръпнал, когато споменаха името на Хайд; но щом поставиха пред него бастуна, той повече не можеше да се съмнява; позна го, макар счупен и очукан — същия бастун, който преди много години беше подарил на Хенри Джекил.