— Този господин Хайд човек с нисък ръст ли е? — запита той.
— Изключително дребен и изключително отвратителен го описва прислужницата — каза инспекторът.
Атърсън помисли малко и после вдигна глава.
— Ако дойдете с мене — рече той, — смятам, че ще мога да ви заведа в къщата — му.
До това време беше вече девет часът сутринта и беше паднала първата мъгла за сезона. Огромен покров с цвета на шоколад се спускаше от небето, но вятърът непрекъснато нападаше и разгонваше тези наредени като в боен ред изпарения; така че докато файтонът пълзеше от улица в улица, Атърсън наблюдаваше най-разнообразни степени и нюанси на дрезгавина; защото на едно място биваше тъмно като в късните часове на вечерта, а другаде сиянието бликаше с наситен огненокафяв цвят, като заревото на необикновен пожар; някъде мъглата за миг съвсем се разпръсваше и блед сноп дневна светлина прозираше измежду кръжащите валма. Мрачният Сохо, гледан под тези менящи се проблясъци, със своите кални пътища и неугледни минувачи и със своите лампи, които още не бяха загасени или пък бяха наново запалени, за да надвият това ново тъжно нахлуване на мрака, изглеждаше на адвоката като квартал от някакъв кошмарен град. Собствените му мисли също имаха най-мрачни краски и като хвърли поглед към спътника си, усети някаква нотка на страх от закона и пазителите на закона, който в някои моменти може да обземе и най-честните хора.
Когато файтонът спря на посочения адрес, мъглата се поразсея и откри съмнителна улица, публичен дом, долнопробен френски ресторант, магазин за евтини стоки и салати за по два пенса, много дрипави деца, сгушени във входовете, и много жени от различни националности, отиващи, с ключ в ръка, да обърнат някъде по чашка; в следващия миг мъглата отново легна над тази част от града, кафява като умбра5, и откъсна Атърсън от заобикалящата го мизерна среда. Това беше домът на любимеца на Хенри Джекил, на човека, наследил четвърт милион лири стерлинги.
Една стара жена с лице като от слонова кост и сребристи коси отвори вратата. Имаше зло лице, пригладено от лицемерие, но чудесни обноски. Да, каза тя, това е домът на господин Хайд, само че той не си бил в къщи; върнал се късно през нощта и отново излязъл след по-малко от час. В това нямало нищо чудно, тъй като навиците му били доста странни и той често отсъствувал — не била го виждала цели два месеца до вчера.
— Много добре, тогава искаме да видим стаите му — рече адвокатът; и когато жената се опита да упорствува, че това е невъзможно, той прибави: — Пропуснах да ви представя този човек: инспектор Нюкомън от Скотланд Ярд.
Искра на злорадство се появи на лицето на жената.
— А-а — зяпна тя, — той има неприятности? Какво е направил?
Атърсън и инспекторът размениха погледи.
— Не изглежда много да го обичат — забеляза последният. — А сега, добра ми госпожо, аз и господинът ще поразгледаме това-онова.
От цялата къща, в която не живееше друг освен старата жена, Хайд ползваше само две стаи; но те бяха обзаведени луксозно и с добър вкус. Един шкаф беше пълен с вина, сервизите бяха от сребро, покривките и бельото на леглото — изящни, една хубава картина висеше на стената, вероятно подарък (предположи Атърсън) от Хенри Джекил, голям ценител на изкуството, а килимите — скъпи и с приятен колорит. В момента обаче стаите носеха белега на неотдавнашно и припряно тършуване, по пода имаше разхвърляни дрехи, с джобове извадени навън, чекмеджета със здрави ключалки стояха отворени, в огнището купчина сива пепел от изгорени много хартии. Оттам инспекторът изрови кочана на една зелена чекова книжка, който беше устоял на действието на огъня; втората половина от бастуна беше намерена зад вратата и тъй като това затвърди неговите подозрения, полицейският служител заяви, че е доволен. Едно посещение в банката, където няколко хиляди лири се оказаха в сметката на убиеца, допълни неговото задоволство.
— Можете да бъдете сигурен, господине — каза инспекторът на Атърсън, — той е в ръцете ми. Трябва да си е загубил ума, иначе никога нямаше да остави бастуна, а още по-малко да изгори чековата книжка. Ами че парите са животът на човека! Няма нужда да правим нищо друго: само ще го чакаме в банката и ще го намерим по бележките.
Последното обаче не беше така лесно осъществимо, защото Хайд беше споменал твърде малко хора — дори господарят на прислужницата го беше виждал само два пъти; нямаше никакви данни за неговото семейство; никога не беше се снимал, а няколко души, които можеха да го опишат, не съвпадаха в описанията см, както се случва с незаинтересованите хора. Техните мнения съвпадаха само в едно и то беше натрапчивото чувство за силна уродливост, което той оставяше у другите.