Колкото и да съм уверен, че няма да пренебрегнеш моя повик, сърцето ми се свива и ръката ми трепери само като си помисля за такава възможност. Представи си какво изпитвам аз сега, на чуждо място, потискан от мрака на едно отчаяние, което никоя фантазия не би могла да преувеличи, и с пълното съзнание, че ако навреме ми помогнеш, всичките ми тревоги ще отминат като разказана приказка. Помогни ми, Лениън, и спаси
твоя приятел
Х. Дж.
П.П. Бях вече запечатал писмото, когато нов ужас обзе душата ми. Може да изпусна пощата и да получиш писмото ми чак утре сутринта. В такъв случай, Лениън, изпълни поръчката ми по което време на деня ти е удобно и отново очаквай моя пратеник в полунощ. Тогава може да е вече твърде късно; и ако тази нощ отмине без произшествия, ще знаеш, че за последен път си видял Хенри Джекил.“
Като прочетох това писмо, бях уверен, че колегата ми е изгубил ума си, но докато това не се докажеше, в което бях сигурен, аз се чувствувах задължен да изпълня желанието му. Колкото по-малко разбирах от тая бъркотия, толкова по-малко бях в състояние да оценя важността й; но един така изразен повик не можеше да бъде отминат, без човек да поеме върху себе си тежка отговорност. И аз станах от вечеря, взех файтон и отидох право в дома на Джекил. Камериерът очакваше пристигането ми; беше получил със същата поща препоръчано писмо с указания и веднага бе повикал шлосер и дърводелец. Те дойдоха, докато разговаряхме, и всички заедно отидохме в дисекционната зала на стария доктор Денмън, откъдето (както несъмнено ти добре знаеш) се влиза най-удобно в кабинета на Джекил. Вратата беше много здрава, а ключалката й превъзходна; дърводелецът ни даде да разберем, че ще му бъде извънредно трудно и ще повреди доста вратата, ако трябва да я разбиваме, а шлосерът направо изпадна в отчаяние. Той обаче беше сръчен човек и след около два часа успя да отвори вратата. Шкафът „Е“ беше отключен; извадих чекмеджето, запълних го с талаш, увих го в хартия и се върнах на площад Кевъндиш.
Проверих съдържанието му. Праховете бяха добре приготвени, но не с прецизността на фармацевт; ясно беше, че ги е правил самият Джекил, и когато отворих една от опаковките, намерих нещо, което ми напомняше обикновена кристална сол с бял цвят. Стъкленицата, която забелязах след това, беше наполовина пълна с кървавочервена течност с много силна миризма и ми се струва, че съдържаше фосфор и етер. За другите съставки не можех да се досетя. Книгата беше най-обикновена и в нея имаше поредица дати. Те обхващаха период от много години, но ми направи впечатление, че прекъсват преди около година, и то съвсем внезапно. Тук-таме към датите беше прибавена малка забележка, обикновено една-единствена дума: „двойна“; тя се срещаше шест пъти в общо около няколкостотин вписвания на дати и на още едно място в самото начало на списъка, където след нея бе отбелязано с няколко удивителни: „Пълен провал!!!“. Всичко това, макар да възбуждаше любопитството ми, не разкриваше почти нищо определено. Имаше още стъкленица с някаква тинктура, някаква сол, увита в хартия, и дневник на серия опити, недовели (както много от изследванията на Джекил) до никакъв практически резултат. Как можеше наличието на тези вещи в моя дом да има значение за честта, живота, за самото съществуване на вятърничавия ми колега? Щом неговият пратеник можеше да отиде на едно място, защо да не отиде и на друго? Даже да имаше някакви пречки, защо трябваше този господин да бъде приет от мен тайно? Колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че боравя със случай на мозъчно заболяване; и въпреки че пратих слугите да си легнат, заредих един свой стар барабанлия пищов, за да бъда готов за самозащита.
Дванадесет часът едва прозвъня над Лондон, когато на вратата леко се почука. Отидох сам да отворя и намерих един дребен човек, свил се до колоната на портала.
— Доктор Джекил ли ви изпраща? — попитах аз.
Той отговори „да“ с някакъв принуден жест и когато го поканих да влезе, направи това едва след като се обърна и огледа потъналия в тъмнина площад. Там имаше един полицай, приближаващ с фенера си; щом го видя моят посетител, ми се стори, че се сепна и побърза да влезе.
Тези подробности, трябва да призная, доста ме смутиха; последвах го до силно осветената приемна, сложил ръка на оръжието. Едва тук можах да го разгледам добре. Никога преди не бях го виждал, в това съм сигурен. Беше нисък, както казах; порази ме и шокиращият израз на лицето му, забележителното съчетание на голяма мускулна енергия и немощ на телосложението и накрая, но не от най-малка важност, странното смущение, което пораждаше в мен близостта на този човек. Това беше като начална тръпка и се придружаваше от явно спадане на пулса. Тогава аз го отдадох на някакво идиосинкратично 7, характерно само за мен отвращение и се учудвах единствено на остротата на симптомите; но по-късно имах основание да повярвам, че причината лежи много по-дълбоко в природата на човека, и да се отнеса към по-благородна опорна точка от обикновената омраза.
Този човек, още с влизането си породил у мен само любопитство и отвращение, беше облечен по начин, който би направил един обикновен човек смешен; дрехите му, макар от скъпа материя, бяха твърде големи за него: панталоните висяха на краката и бяха подвити, за да не се влачат, талията на дрехата — под кръста, яката — разстлана широко на раменете. Колкото и да е странно, тази нелепа премяна съвсем не пораждаше у мене смях. По-скоро, понеже имаше нещо ненормално и нередно в самата същност на човека, който стоеше пред мен, тя будеше почуда и отвращение. Тази несъразмерност дори допадаше на новодошлия и подсилваше общото впечатление, така че към интереса ми към природата и характера на този човек се прибавяше и любопитството да узная произхода му, неговия живот, състоянието и положението му в обществото.
Тези свои наблюдения, макар че отнеха доста време, за да ги опиша, впечатлих само за няколко секунди. Посетителят ми беше явно много възбуден от нещо неприятно.
— Донесохте ли го? — извика той. — Донесохте ли го? — Така силно беше нетърпението му, че ме хвана за ръката и ме разтърси.
Отстраних го, защото от неговия допир усетих ледена тръпка в жилите си.
— Почакайте, господине — казах аз. — Вие забравяте, че още нямам удоволствието да ви познавам. Седнете, ако обичате. — И му дадох пример, като седнах сам на обичайното си място, подражавайки дотолкова обикновения си маниер на разговор с пациент, доколкото ми позволяваше късният час, естеството на моето занимание и ужасът, който моят посетител вдъхваше.
— Моля да ме извините, доктор Лениън — отговори той съвсем учтиво. — Това, което казвате, е напълно основателно; нетърпението ми взе връх над моята учтивост. Идвам тук по искане на вашия колега доктор Хенри Джекил, много е спешно; и разбрах, че… — Той замълча и се хвана за гърлото. Забелязах, въпреки стремежа му да прикрие това, че се бори с пристъпите на някаква истерия. — Разбрах, че едно чекмедже…
Тук аз съжалих нетърпението на моя посетител и може би собственото си нарастващо любопитство.
— Ето го, господине — казах, посочвайки чекмеджето, поставено на пода до една маса и все още покрито с листа хартия.
Той скочи към него, после се спря и сложи ръка на сърнето си; чух как зъбите му скърцат при конвулсивните движения на челюстите. Лицето му беше така демонично, че се изплаших и за живота, и за разсъдъка му.
— Съвземете се — казах аз.
Той се обърна към мен с ужасяваща усмивка и сякаш обзет от отчаяно решение, дръпна листа хартия. При вида на съдържанието така високо хлъцна от облекчение, че се вкамених. И в следващия миг, с глас, който вече показваше сдържаност, запита: