— Не се тревожете, ще остана с вас, докато отворят банката, и сам ще осребря чека.
След тези думи ние тръгнахме: докторът, бащата на детето, онзи приятел и аз, и прекарахме остатъка от нощта в моята кантора; на сутринта, като закусихме, отидохме заедно в банката. Подадох чека и казах, че имам всички основания да мисля, че това е фалшификация. Нищо подобно. Чекът се оказа истински.
— Не думай! — възкликна Атърсън.
— Виждам, че чувствуваш нещата като мене — каза Енфийлд. — Да, това е неприятна история. Защото онзи човек беше лице, с което никой не би желал да има нещо общо, един наистина отвратителен човек, а другият, който беше подписал чека, е олицетворение на благоприличие, уважаван и най-лошото — той е твой приятел, който върши, както хората казват, добри дела. Трябва да беше станал жертва на шантаж; честен човек заплаща грешките на младостта си, които сега му излизат през носа. Ето защо наричам дома с тази врата „Къщата на шантажа“. Въпреки че това даже далеч не обяснява всичко — прибави Енфийлд и потъна в размисъл.
Атърсън го откъсна от мислите му, запитвайки ненадейно:
— А знаеш ли случайно дали човекът, подписал чека, живее там?
— Изглежда правдоподобно, нали? — отговори Енфийлд. — Но аз случайно забелязах адреса му; той живее на някакъв площад.
— И ти не запита приятеля си за къщата с тази врата? — рече Атърсън.
— Не, проявих деликатност — беше отговорът. — Не обичам да задавам въпроси; то ми напомня за деня на Страшния съд. Запиташ някого нещо и сякаш търкулваш камък. Стоиш си ти горе на хълма, а камъкът тръгва надолу, повличайки други камъни, и изневиделица някакъв мил човечец (за когото не би ти минало през ум) е ударен по главата в своята градинка и семейството му трябва да смени името си. Не, драги, за мене това е правило: колкото повече нещо мирише на нечиста работа, толкова по-малко да питам.
— И много хубаво правиш — каза адвокатът.
— Но все пак огледах мястото — продължи Енфийлд. — Почти не прилича на къща. Няма друга врата и никой не влиза или излиза през тази освен много рядко господинът от моето приключение. Има три прозореца на първия етаж, които гледат към двора, и никакви долу; те са винаги затворени, но чисти. А — има и комин, който обикновено пуши; така че навярно някой живее там. И все пак не е много сигурно, защото сградите са така нагъсто в този двор, че трудно може да се каже къде свършва едната и къде започва другата.
Двамата продължиха разходката си в мълчание и след известно време Атърсън каза:
— Това твое правило е добро.
— Да, така е — отговори Енфийлд.
— Но след всичко това — продължи адвокатът — аз все пак искам да запитам: как е името на човека, който стъпка детето?
— Хм, не виждам какво може да навреди подобен въпрос. Този човек се казваше Хайд.
— Да — каза Атърсън. — А как изглеждаше?
— Не е лесно да се опише. Има нещо странно в неговия вид, нещо отвращаващо, нещо крайно противно. Никога не съм виждал човек, който така да ме отблъсква, и въпреки това едва ли мога да кажа защо. Трябва да е нещо уродлив; той прави силно впечатление на такъв, макар че не мога да кажа точно в какво отношение. Има безспорно странен вид, но къде е странното у него, не ми е ясно. Опитите да определя това остават безплодни. Не че ми липсва памет: виждам го пред очите си ясно и в този момент.
Атърсън отново измина известно разстояние, без да продума, вглъбен в мисли. После попита:
— Сигурен си, че той си има ключ?
— Любезни мой… — започна Енфийлд, изненадан до крайност.
— Да, зная — прекъсна го Атърсън; — зная, че навярно изглежда странно. Работата е там, че не питам за името на другия човек, защото вече ми е известно. Виждаш ли, Ричард, твоят разказ попадна в целта. Ако не си бил точен в някоя подробност, по-добре се поправи още сега.
— Мисля, че би могъл да ме предупредиш — отговори другият малко сърдито. — Но аз бях точен до педантичност, както, се изразяваш ти. Човекът има ключ; и което е по-важно, още го има. Видях го да го използва преди по-малко от седмица.
Атърсън въздъхна дълбоко, но вече не каза нито дума. Младежът след малко поднови разговора.
— Ето още един урок за мен да не казвам нищо — рече тон. — Срамувам се от дългия си език. Нека се условим никога вече да не се връщаме на този въпрос.
ТЪРСИ СЕ ГОСПОДИН ХАЙД
Същата вечер Атърсън се прибра в ергенската си квартира в мрачно настроение и седна да вечеря, но не му се ядеше. Имаше навик в неделя, след като се нахрани, да вземе някой том от скучните си богословски книги, наредени на писалищната маса, и да се настани до камината; когато часовникът на близката църква удареше дванадесет, той спокоен и с благодарност си лягаше. Тази вечер обаче, веднага щом прибра масата, Атърсън взе свещ и отиде в кабинета си. Там отвори сейфа, извади от най-секретната му част един документ, надписан на плика „Завещание на доктор Джекил“, и седна да проучи съдържанието му. Завещанието беше собственоръчно написано, защото Атърсън, въпреки че пое грижата да го съхранява, бе отказал да окаже и най-малка помощ в съставянето му; текстът гласеше, че ако Хенри Джекил, доктор по медицина и по право, член на Кралското дружество за съдействие на развитието на естествознанието, почине, цялото му имущество преминава в ръцете на неговия „приятел и благодетел“ Едуард Хайд; освен това, ако доктор Джекил „изчезне или необяснимо отсъствува за период по-дълъг от три календарни месеца“, споменатият Едуард Хайд автоматически получава наследството на Хенри Джекил и е свободен от всякакви задължения, освен да заплати някои малки суми на прислугата на доктора. Този документ отдавна бодеше очите на адвоката. Той го презираше не само от професионално гледище, но и защото обичаше трезвите, общоприети постъпки в живота. За него чудачеството беше проява на нескромност. А фактът, че — не знаеше кой е този господин Хайд, още повече засилваше негодуванието му. Сега пък, след като нещата изведнъж се промениха, го гневеше това, че му е известен този човек. Достатъчно зле ти действува само името на такъв субект. Но когато това име се окичи с отвратителни атрибути, булото на дребните съмнения и догадки, които го обгръщаха досега, се разкъса и изникна образът на един дълбоко ненавистен човек.
— Мислех, че проявата на Джекил е някаква лудост — каза си гласно той, като връщаше омразната хартия на мястото й в сейфа, — ала сега това ми изглежда като истински позор.
След тези думи той загаси свещта, облече връхна дреха и тръгна към площад Кевъндиш, тази цитадела на медицината, където живееше неговият приятел, известният доктор Лениън, и приемаше многобройните си пациенти. „Ако някой знае нещо, това ще бъде само той“ — мислеше си Атърсън.
Важният камериер го познаваше и го покани; без да чака, въведоха го направо в столовата, където доктор Лениън си пиеше виното. Това беше сърдечен, със здрав вид, енергичен, червендалест мъж, с кичур преждевременно побеляла коса, буен и решителен. При вида на Атърсън той скочи от стола си и го посрещна с протегнати ръце. Неговата сърдечност изглеждаше малко театрална, но беше всъщност съвсем непринудена. Защото двамата бяха стари приятели, съученици и състуденти, много се уважаваха; за тях можем да кажем и това, което не винаги се среща в отношенията на двама приятели: напълно си допадаха в компания.
След малко общи приказки адвокатът насочи разговора към темата, която така неприятно занимаваше съзнанието му.
— Предполагам, Лениън — каза той, — че ти и аз сме двамата най-стари приятели на Хенри Джекил.
— Бих искал да бяхме по-млади — изкиска се доктор Лениън. — Но, струва ми се, така е. А какво от това? Напоследък го виждам рядко.
— Наистина ли? — каза Атърсън. — Мислех, че имате общи интереси, които ви свързват.
— Имахме — беше отговорът. — Но вече повече от десет години Хенри Джекил е твърде чудат за мене. Нещо странно започна да става с него, с ума му; въпреки че, разбира се, продължавам да се интересувам от него, както казват, заради старото приятелство, аз се виждам съвсем рядко с тоя човек. Такива глупости дрънка — прибави докторът и пламна като божур, — че те биха охладили даже приятелството на Дамон и Питий 1.