Атърсън помисли малко, загледан в огъня.
— Не се съмнявам, че си съвсем прав — каза той най-сетне, като ставаше.
— Но понеже зачекнахме този въпрос, и то за последен път, надявам се — продължи докторът, — има едно нещо, което бих искал да разбереш. За мен бедният Хайд наистина значи много. Зная, че си го видял; той ми каза и се боя, че е бил груб. Но аз искрено се интересувам много от този млад човек и ако умра, Атърсън, искам да ми обещаеш, че ще се държиш добре е него и ще му осигуриш правата. Мисля, че би го направил, стига да знаеше всичко, и ще ме облекчиш от голям товар, ако ми обещаеш.
— Не мога да се преструвам, че някога ще го обикна — отговори адвокатът.
— Не искам това — замоли Джекил, поставил ръка върху ръката на другия, — апелирам само за справедливост. Аз само те моля да му помогнеш заради мене, когато вече няма да ме има.
Атърсън изпусна въздишка, която не можа да възпре.
— Добре — каза той, — обещавам.
СЛУЧАЯТ С УБИЙСТВОТО НА КЕРЮ
Около година по-късно, през месец октомври 18… година, Лондон беше потресен от едно престъпление с изключителна жестокост и което стана още по-забележително поради високия ранг на жертвата. Някаква прислужница, която живеела сама в къща недалеч от реката, в единадесет часа се качила на горния етаж в стаята си. Въпреки че през малките часове нощем над града на кълба се влачеше влага, до полунощ биваше безоблачно и уличката, към която гледал прозорецът на прислужницата, била ярко осветена от пълната луна. Тя, изглежда, обичала романтичните настроения, защото седнала на сандъка си, който бил точно йод прозореца, и изпаднала в мечтателен размисъл. Никога, уверяваше прислужницата, обляна в сълзи, като разказваше за своето преживяване, не е била в подобри отношения с хората и не са я вълнували по-нежни чувства към целия свят. Както си седяла, забелязала да се приближава по уличката един възрастен и красив господин с побелели коси, а срещу него идвал друг, много дребен господин, на когото в началото тя обърнала малко внимание. Когато се приближили на достатъчно разстояние, за да могат да разговарят, което било точно под прозореца й, по-възрастният се поклонил и поздравил другия с много красив жест на учтивост. Не изглеждало обектът на неговия поздрав да е личност от голяма важност; по-скоро по протегнатата ръка на стария могло да се съди, че питал за пътя; но луната осветявала лицето, докато говорел, и на момичето било приятно да го наблюдава — издавало такъв невинен и със старовремска любезност характер, ала все пак с нещо високопарно, като някакво основателно самодоволство. Изведнъж погледът на прислужницата попаднал на другия и тя съзряла с изненада, че това е господин Хайд, който веднъж посетил господаря й и към когото изпитвала чувство на омраза. В ръката си той носел тежък бастун, който си подмятал, но не отговорил нито дума и само слушал със злостно нетърпение. После внезапно избухнал в неописуема ярост, удряйки крак в земята, размахвайки бастуна, държейки се (както описва прислужницата) като луд човек. Възрастният господин отстъпил крачка назад с вид на много изненадан и обиден; тогава Хайд излязъл извън всички граници на приличие и го съборил с удари на земята. В следващия миг с маймунска ярост той затъпкал жертвата си, нанасяйки й с бастуна безброй удари; можело да се чуе как костите на стария се чупят и тялото отскочило на пътя. При ужаса на тази гледка с викове прислужницата припаднала.
Било вече два часът, когато тя дошла на себе си и повикала полиция. Убиецът си бил отишъл много преди това; но жертвата му лежала там на уличката, невъобразимо обезобразена. Бастунът, с който било извършено злодеянието, макар че бил от някакво рядко, много здраво и тежко дърво, се счупил в средата при страшния изблик на тази безразсъдна жестокост; едната част се била търколила в близката канавка — другата несъмнено била отнесена от убиеца. У жертвата намерили кесия и златен часовник, но никаква визитна картичка или книжа освен едно запечатано писмо с поставена на него марка, което носело името и адреса на господин Атърсън.
То беше донесено на адвоката на следващата сутрин, преди да е станал от леглото; и той, щом го зърна и чу за случилото се, наду изтежко бузи.
— Не мога да кажа нищо, докато не видя трупа — каза той. — Това може да е много сериозно. Имайте любезността да почакате да се облека. — Със същото сериозно изражение адвокатът закуси набързо и отиде в полицейския участък, където бяха отнесли трупа. Щом влезе в клетката, Атърсън кимна.
— Да — каза той, — познавам го. Съжалявам, но трябва да кажа, че това е сър Денвърз Керю.
— Боже мой, господине — възкликна инспекторът, — възможно ли е? — И в следния миг очите му светнаха от професионална амбиция. — Това ще вдигне голям шум — каза той. — А може би вие ще ни помогнете да намерим убиеца. — И накратко разказа какво е видяла прислужницата и показа счупения бастун.
Атърсън вече бе изтръпнал, когато споменаха името на Хайд; но щом поставиха пред него бастуна, той повече не можеше да се съмнява; позна го, макар счупен и очукан — същия бастун, който преди много години беше подарил на Хенри Джекил.
— Този господин Хайд човек с нисък ръст ли е? — запита той.
— Изключително дребен и изключително отвратителен го описва прислужницата — каза инспекторът.
Атърсън помисли малко и после вдигна глава.
— Ако дойдете с мене — рече той, — смятам, че ще мога да ви заведа в къщата — му.
До това време беше вече девет часът сутринта и беше паднала първата мъгла за сезона. Огромен покров с цвета на шоколад се спускаше от небето, но вятърът непрекъснато нападаше и разгонваше тези наредени като в боен ред изпарения; така че докато файтонът пълзеше от улица в улица, Атърсън наблюдаваше най-разнообразни степени и нюанси на дрезгавина; защото на едно място биваше тъмно като в късните часове на вечерта, а другаде сиянието бликаше с наситен огненокафяв цвят, като заревото на необикновен пожар; някъде мъглата за миг съвсем се разпръсваше и блед сноп дневна светлина прозираше измежду кръжащите валма. Мрачният Сохо, гледан под тези менящи се проблясъци, със своите кални пътища и неугледни минувачи и със своите лампи, които още не бяха загасени или пък бяха наново запалени, за да надвият това ново тъжно нахлуване на мрака, изглеждаше на адвоката като квартал от някакъв кошмарен град. Собствените му мисли също имаха най-мрачни краски и като хвърли поглед към спътника си, усети някаква нотка на страх от закона и пазителите на закона, който в някои моменти може да обземе и най-честните хора.
Когато файтонът спря на посочения адрес, мъглата се поразсея и откри съмнителна улица, публичен дом, долнопробен френски ресторант, магазин за евтини стоки и салати за по два пенса, много дрипави деца, сгушени във входовете, и много жени от различни националности, отиващи, с ключ в ръка, да обърнат някъде по чашка; в следващия миг мъглата отново легна над тази част от града, кафява като умбра 5, и откъсна Атърсън от заобикалящата го мизерна среда. Това беше домът на любимеца на Хенри Джекил, на човека, наследил четвърт милион лири стерлинги.
Една стара жена с лице като от слонова кост и сребристи коси отвори вратата. Имаше зло лице, пригладено от лицемерие, но чудесни обноски. Да, каза тя, това е домът на господин Хайд, само че той не си бил в къщи; върнал се късно през нощта и отново излязъл след по-малко от час. В това нямало нищо чудно, тъй като навиците му били доста странни и той често отсъствувал — не била го виждала цели два месеца до вчера.
— Много добре, тогава искаме да видим стаите му — рече адвокатът; и когато жената се опита да упорствува, че това е невъзможно, той прибави: — Пропуснах да ви представя този човек: инспектор Нюкомън от Скотланд Ярд.
Искра на злорадство се появи на лицето на жената.
— А-а — зяпна тя, — той има неприятности? Какво е направил?
Атърсън и инспекторът размениха погледи.
— Не изглежда много да го обичат — забеляза последният. — А сега, добра ми госпожо, аз и господинът ще поразгледаме това-онова.