— Е, господине, пристигнахме — каза той — и дано даде господ да няма нищо нередно.
— Амин, Пуул — отвърна адвокатът.
Тук слугата почука много внимателно, вратата се отвори на предпазната верижка и един глас попита отвътре:
— Ти ли си, Пуул?
— Да — каза Пуул, — отвори.
Холът, когато влязоха в него, беше силно осветен; огънят гореше с високи пламъци и около огнището цялата прислуга, мъже и жени, стояха сгушени като стадо овци. При вида на Атърсън камериерката избухна в истерични хълцания, а готвачката, изплаквайки „Слава богу, това е господин Атърсън“, изтича напред, като че ли да го поеме в ръцете си.
— Какво има? Та вие сте всички тук — рече строго адвокатът. — Много лошо, много неприлично; вашият господар ще бъде крайно недоволен.
— Те до един се страхуват — каза Пуул. Последва глухо мълчание, никой не протестира, само камериерката извиси глас и заплака силно.
— Млъкни! — обърна се към нея Пуул с ярост, която издаваше собственото му нервно напрежение; и наистина, когато момичето зарида по-силно, всички се стреснаха и обърнаха лица към вътрешната врата в очакване на нещо ужасно. — А сега — продължи Пуул, този път към момчето, което се грижеше за кухненските прибори — дай ми една свещ и ние веднага ще се справим с тази история. — После помоли господин Атърсън да дойде с него и го поведе към задния двор.
— Господине — каза той, — вървете колкото можете по-тихо: искам вие да чуете, а вас да не ви чуят. И внимавайте; ако случайно ви повика да влезете, не отивайте.
Нервите на Атърсън при това неочаквано заключение се изопнаха така, че почти го извадиха от равновесие, но адвокатът отново събра смелост и последва камериера в сградата на лабораторията и през хирургическата зала с купищата щайги и бутилки до подножието на стълбата. Тук Пуул му направи знак да застане настрани и да слуша, а самият той, като остави свещта на земята и с усилие събра всичката си решителност, изкачи стълбата и почука плахо на червената врата на кабинета.
— Господин Атърсън иска да ви види — извика той и докато говореше, още веднъж направи знак на адвоката да нададе ухо.
Един глас отвътре отговори с нотка на недоволство:
— Кажи му, че не мога да приема никого.
— Благодаря, господине — изрече Пуул тържествено и като взе отново свещта, отведе Атърсън обратно през двора в голямата кухня, където огънят беше угаснал и хлебарките пълзяха по пода. — Господине — продължи той, загледал Атърсън в очите, — това гласът на моя господар ли беше?
— Изглежда доста променен — отговори адвокатът, много блед, но отвръщайки на погледа с поглед.
— Променен? Е, да, и аз мисля така — каза камериерът. — Двадесет години съм’ в дома на този човек, та гласът му ли няма да позная? Не, свършено е с моя господар; той свърши още преди осем дни, когато го чухме да зове името на бога, а кой е там вътре вместо него и защо стои там, е нещо, което само господ знае, господин Атърсън.
— Много странна история, Пуул; крайно нелепа история, човече — отбеляза Атърсън, хапейки пръст. — Да речем, че е както ти смяташ; да речем, че доктор Джекил е бил… хм, убит. Какво ще кара тогава убиецът да стои тук? Това не е логично.
— Господин Атърсън, вие сте човек, който трудно бива задоволен, но ще се помъча все пак да ви осветля — каза Пуул. — През цялата минала седмица, трябва да знаете, той или то, или каквото и да е това, което живее в кабинета, крещя денем и нощем за някакво лекарство и не можеше да си го спомни. Понякога той — господарят правеше така — пишеше нарежданията си на лист хартия и ги хвърляше на стълбите. Тази седмица ние не получавахме нищо, нищо освен хартии и вратата все стоеше затворена; храната дори трябваше да оставяме там и тя скришом се вземаше, когато никой не гледа. Да, господине, всеки ден; по два–три пъти в един и същи ден получавах заповеди и упреци и бивах пращан да търча по всички по-големи аптеки в града. Всеки път, когато донасях лекарството, получавах нова хартийка, с която ми се нареждаше да го върна, защото не било чисто, и нова рецепта за друга фирма. Това лекарство се желае прекалено силно, за каквото и да е то.
— Имаш ли някое от тези листчета? — попита Атърсън.
Пуул потърси в джоба си и извади една смачкана бележка, която адвокатът, наведен близо до свещта, внимателно разгледа. Съдържанието й беше: „Доктор Джекил поднася своите почитания на господа Мо. Той ги уверява, че последната мостра е нечиста и съвсем безполезна за сегашните му цели. През 18… година доктор Джекил закупи едно по-голямо количество от господа Мо. Той сега ги моли да потърсят най-внимателно и ако им е останало нещо от същото качество, веднага да му го изпратят. Цената няма значение. Важността на това за доктор Дж. едва ли би могла да бъде по-голяма.“Дотук писмото вървеше съвсем сдържано, но ето че с внезапно пръскане на перото, пишещият беше изпуснал контрол над нервите си. „За бога — беше прибавил той, — намерете ми малко от предишното!“
— Странни бележка — каза Атърсън и изведнъж запита остро: — Защо е отворена?
— Човекът в аптеката на Мо, господине, страшно се разсърди и ми я хвърли обратно, като някаква мръсна дрипа — отговори Пуул.
— Това е безспорно почеркът на доктора, знаеш ли? — подхвана адвокатът.
— Мисля, че изглежда като неговия — каза слугата доста начумерено и сетне с друг глас: — но какво значи почеркът? Видях самия него!
— Видя го? — повтори Атърсън. — Е?
— Точно така — рече Пуул. — Право казвам. Влязох внезапно в хирургията откъм двора. Изглежда, беше се измъкнал да търси лекарството си или нещо такова, защото вратата на кабинета беше отворена и той самият беше там в дъното и ровеше между сандъците. Погледна нагоре, като влязох, нададе вик, стрелна се по стълбите и право в кабинета. Само за миг го видях, но косите ми щръкнаха като бодли. Господине, ако това е бил моят господар, защо имаше маска на лицето си? Ако е бил моят господар, защо извика и избяга като плъх пред мене? Аз достатъчно съм му служил. И после… — прислужникът млъкна и прокара ръка по челото си.
— Това са много странни обстоятелства — каза Атърсън, — но мисля, че работата започна да се изяснява. Твоят господар, Пуул, явно е повален от една от тези болести, които терзаят и обезобразяват страдащия; оттук и промяната в гласа му; оттук и маската на лицето и избягването да среща приятели; оттук и голямата настойчивост да намери лекарството, в което клетникът храни надежда за пълното си излекуване — дано само не го измамят! Такова е моето обяснение; то е тъжно, Пуул, и ужасно, като си помисли човек, но просто и естествено, съвпада добре с фактите и ни освобождава от прекалени безпокойства.
— Господине — рече камериерът и пребледня, — онова нещо не беше моят господар, истина ви казвам. Моят господар — тук той се огледа и започна да шушне — е висок човек, с хубава стойка, а онова беше по-скоро някакво джудже.
Атърсън се опита да възрази.
— О, господине — продължи Пуул, — мислите ли, че не познавам господаря си след двадесет години? Мислите ли, че не зная докъде стигаше главата му на вратата на кабинета, където го виждах всяка сутрин, откакто съм тук? Не, онова нещо с маската не може да бъде доктор Джекил… Господ знае какво беше, но не беше доктор Джекил и дълбоко в душата си вярвам, че е извършено убийство.