За да изложа по-нататък най-необходимото от своето житие, нека спомена, че моите родители ми дадоха възможност да свърша гимназията ни, същото онова училище, в което два класа след мене получаваше своето образование и Адриан. Основана през втората половина на XV век, тя доскоро носеше името „Училище на непосветените братя“. Само поради известното неудобство от прекомерно историческото и донейде смешно за днешното ухо звучение на това име тя сега го е изоставила и се нарича според съседната църква „Бонифациевата гимназия“. Когато в началото на настоящото столетие я напуснах, аз без колебание се насочих към класическите езици, в които още като ученик се бях проявил до известна степен, и се посветих на тяхното изучаване в университетите в Гисен, Йена, Лайпциг и от 1904 до 1905 година в Хале, тъкмо по същото време и неслучайно по същото, когато там следваше и Леверкюн.
Тук обаче, както и толкова пъти досега, не мога мимоходом да не изтъкна с радост вътрешната, почти тайнствена връзка между интереса към класическата филология и живото, изпълнено с любов чувство за красота и достойнство на човешкия разум — връзка, която се изразява дори в това, че класическите езици и литература са наречени „humaniora“, но не по-малко и в това, че предразположението, страстта към езиците и хуманитарните науки се увенчава от идеята за възпитаване, а предопределението за формиране на младежта почти от само себе си произтича от призванието ви на филолог. Човекът на естествено-историческите науки може, разбира се, да бъде учител, но никога не в онзи смисъл и степен на възпитател, както следовникът на bonae litterae4. Също и другият, може би по-съкровен, но чудно неартикулиран език — езикът на тоновете (ако би могла да се нарече така музиката), не ми се вижда включен в педагогично-хуманната сфера, макар да ми е добре известно, че музиката е играла спомагателна роля в елинското възпитание и изобщо в обществения живот на старогръцките градове. На мене по-скоро ми се струва, въпреки цялата логично-нравствена строгост, каквато музиката иска да си припише, че тя принадлежи към едно царство на духове, за чиято безусловна благонадеждност по отношение на разума и човешкото достойнство аз не бих сложил ръката си в огъня. А че въпреки това аз от все сърце обичам музиката, е едно от ония противоречия, които безразлично дали ни карат да съжаляваме, или да изпитваме от това радост, са неразлъчно свързани с природата на човека.
Това извън темата. И все пак не съвсем, защото въпросът, дали между благородно-педагогичния свят на духа и онова царство на духове, до което човек само с риск приближава, би могло да се тегли ясна и сигурна граница, се отнася пряко, дори твърде пряко до моята тема. Та има ли област в природата на човека, пък била тя и най-светлата, най-достойната и благонамерената, която да е напълно недостъпна за влиянието на тъмните сили и — бих могъл да добавя — която никак да не се нуждае от оплодяващия допир с тях? До тази мисъл, напълно приемлива дори за човек, на чиято природа е чужда всякаква демоничност, съм стигал в някои мигове през почти осемнадесетмесечното ми научно пътуване из Италия и Гърция, за което моите добри родители ме улесниха, след като положих държавния си изпит. Когато погледнах от височината на Акропола към Свещения път, по който с шафранени ленти през челото и с името на Якх на устните са минавали посветените в мистериите, и особено по-сетне, когато застанах на мястото, където е ставало самото посвещение — там в зоната на Евбулеус, на ръба на обкръжената от надвиснали скали Плутонова пукнатина, — аз смътно долових силата на онова чувство за пълнота на живота, което е намирало израз у елините в благоговението на техните посветени пред божествата на глъбините. И по-късно често съм обяснявал от катедрата на учениците си от последните класове, че културата е всъщност набожно, организиращо, бих казал — укротяващо приобщаване на тъмните сили към култа на боговете.