След като се завърнах от това си пътуване — двадесет и шест годишен вече, — аз получих назначение в гимназията на родния си град, в същото онова училище, което ме беше въвело в науките и където, на скромни степени, преподавах в продължение на няколко години латински, гръцки и покрай това история. По-късно, в 1914 година, преминах в баварското просветно ведомство и там, във Фрайзинг, който оттогава стана мое постоянно местожителство, се отдадох вече като гимназиален учител и доцент при духовната академия в течение на повече от две десетилетия на една задоволяваща ме преподавателска дейност по споменатите предмети.
Твърде рано, наскоро след назначаването ми в Кайзерсашерн, аз встъпих в брак — нуждата от ред и желанието ми да се включа в общоприетия морален начин на живот ме ръководеха при тази стъпка. Моята превъзходна жена Елена, по баща Йолхафен, която и днес в преклонните ми години полага грижи за мене, беше дъщеря на един по-възрастен мой факултетен колега от Цвикау, кралство Саксония, и аз, с риск да предизвикам усмивка у читателя, искам да си призная, че собственото име на това свежо дете — Елена, едно тъй скъпо за мене звукосъчетание, изигра немалка роля при моя избор. Такова име е истинско благословение, на неговото чисто въздействие и обаяние човек не може да противостои, дори и когато външността на носителката му отговаря само в скромни, буржоазни граници на високите му изисквания, и то само временно, докато още не е изчезнал бързо отлитащият младежки чар. И на своята дъщеря, която е отдавна женена за един честен човек, прокурист при клона на Баварската сконтова банка в Регенсбург, ние дадохме също името Елена. Освен нея моята мила жена ми подари още двама сина, така че и аз, както се полага на всеки, можах да изпитам, макар в умерени граници, радостите и грижите на бащинството. Нещо чаровно, това трябва сам да призная, у никое мое дете никога не е имало. С особена детска красота, каквато видях например у малкия Непомук Шнайдевайн, племенника на Адриан и негова късна радост, те не можеха да се похвалят — аз съм последният, който би се решил да твърди противното. Двамата ми сина служат сега, единият на граждански пост, другият във войската, на своя фюрер и тъй като моето хладно отношение към отечествените власти е създало изобщо известна пустота около мене, може да се каже, че и връзката на тези млади хора с тихия бащин дом се е вече доста разхлабила.
III
Леверкюнови произхождаха от замогнал се занаятчийски и земеделски род, процъфтял отчасти в Шмалкалденско, отчасти в провинцията Саксония — по двата бряга на Заале. Самото Адрианово семейство притежаваше от доста поколения насам стопанството Бухел в общината Обервайлер, съседна на гара Вайсенфелс, до която се стигаше с влака за четиридесет и пет минути от Кайзерсашерн. Оттук нарочно изпратена кола вземаше пътника, за да го докара в стопанството. Собствениците на такъв имот — като Бухел — с петдесетината моргена нивя и ливади, с кооперативно използуваната смесена гора и твърде просторната, отчасти дървена и паянтова, но на каменни основи жилищна сграда — с право се смятаха в околността за заможни. Жилището заедно с плевните и оборите образуваше отворен от едната страна четириъгълник, в средата на който, разперила мощни клони, растеше — незабравима за мен — една стара липа, цялата отрупана през месец юни с чудно благоуханни цветове, обхваната околовръст от зелена дървена пейка. Това хубаво дърво сигурно доста пречеше при движението на колите из двора и аз бях чувал, че всеки първороден син на млади години настоявал пред баща си да отсекат за удобство липата, за да я защищава на свой ред вече като стопанин срещу същите домогвания на сина си.
Колко ли често ще е прекарвал в дрямка или играл под сянката на това дърво през ранното си детство малкият Адриан, вторият син на съпрузите Йонатан и Елсбет Леверкюн, роден през 1885 година в горния етаж на Бухел, по време, когато липата ще е била в пълен разцвет? Брат му Георг, сега без съмнение там вече стопанин, беше пет години по-голям от него. Една сестра, Урсел, се бе родила подир братята след същия срок. Тъй като сред приятелите и познатите на Леверкюнови в Кайзерсашерн бяха и моите родители и нещо повече — между двете семейства се бяха създали открай време особено сърдечни отношения, ние често прекарвахме през хубавото време на годината по някой неделен следобед в стопанството им, където, като граждани, с благодарност се радвахме на изобилните дарове на земята, с които госпожа Леверкюн ни гощаваше: на хранителния чер хляб и чудесното масло, на златистия мед, поднасян с восъчните пити, на прекрасните ягоди с каймак, на киселото мляко в сини купички, поръсено отгоре с галета и захар. По времето, когато Адриан или Адри, както му казвахме в детството, беше още съвсем мъничък, неговите дядо и баба вече се бяха оттеглили от стопанската работа, самото стопанство бе напълно преминало в ръцете на по-младото поколение и единствената намеса на стария в него се свеждаше до това да се впуска вечер на трапезата с беззъбата си уста в разсъждения, почтително впрочем изслушвани, около работите, които предстояха да се извършат. От образа на тези старци, умрели наскоро един подир друг, е останало малко нещо в паметта ми. Затова толкова по-ясен е още пред очите ми ликът на децата им Рюнатан и Елсбет Леверкюн, макар че този техен лик се подхвърляше на промени в течение на детските ученическите и студентските ми години под незабележимото въздействие, тъй присъщо на времето, те от млада съпружеска двойка се превръщаха постепенно в хора, все по-уморени от живота.