Йонатан Леверкюн беше истински немец в най-добрия смисъл на думата, тип, какъвто едва ли би се намерил още в нашите градове и положително не се среща вече сред ония, които с такава, често потискаща буйност защищават днес нашето човешко достойнство срещу света — това беше образ, изваян сякаш през миналите времена, съхранен при условията на село и пренесен сред нас от немската епоха преди Тридесетгодишната война. Такъв ми изглеждаше той, когато го наблюдавах в своето юношество с очи, посвикнали вече да виждат. Пепеливорусата му, не особено старателно сресана коса падаше над изпъкнало, разделено сякаш на две чело с подути на слепите очи вени, спускаше се старомодно дълга отзад на врата и преминаваше край добре оформените малки уши в къдрава златиста брада, покриваща челюстите, брадичката и вдлъбнатинката под долната устна. Тая долна устна, хубаво закръглена, се издаваше доста напред под късите, увиснали малко мустаци — обикновено на нея играеше извънредно привлекателна усмивка, която чудно хармонираше с леко напрегнатия, но също тъй полузасмян, вдълбочен и малко свенлив поглед в сините му очи. Носът беше тънък и приятно извит, необраслите с брада бузи се вдлъбваха леко под скулите и от падналата върху тях сянка изглеждаха дори слаби. Яка рядко стягаше жилестия му врат — Йонатан не обичаше общоприетото градско облекло, което не му и подхождаше, особено не отговаряше то на ръцете, на силния му, обгорял и сух, покрит тук-там с лунички юмрук, в който той стискаше дръжката на бастуна, когато отиваше в селото на общинско събрание.
По леката изнуреност на прибуления му поглед, по чувствителността, която издаваха слепите му очи, един лекар сигурно би открил склонност към мигрена, от каквато Йонатан страдаше, наистина доста умерено, не по-често от веднъж в месеца, и то само за ден, без да става нужда да се откъсва от работата си. Той си обичаше лулата, не особено дълга порцеланова лула с капаче, чиято своеобразна миризма, несравнено по-приятна от тая на застоялия дим от пурите и цигарите, беше станала типична за долните стаи в Леверкюновия дом. Обичаше, освен това, и да си пийва на лягане една добра чаша мерзебургско пиво. А вечерно време през зимата, когато наследеният от дедите имот спеше навън под дебелата снежна покривка, човек можеше да го види задълбочен в четене, предимно на една огромна, останала по наследство библия, подвързана със свинска пресована кожа и с кожени закопчалки, отпечатана през 1700 година с херцогско съизволение в Брауншвайг, която съдържаше не само „дълбокопромислените“ предисловия и бележки на доктор Мартин Лутер, но също и всевъзможни обобщения, locos parallelos5 и пояснителни историко-назидателни стихове към всяка глава от някой си господин Давид фон Швайниц. За тази библия се носеше легендата или по-скоро съществуваше сигурно предание, че тя на времето си принадлежала на оная принцеса фон Брауншвайг-Волфенбютел, която се бе омъжила за сина на Петър Велики. Все според това предание нейната смърт била само инсценирана, така че било извършено дори нейното погребение, докато всъщност тя избягала в Мартиника, където сключила брак с някакъв си французин. Адриан, с ненаситен усет за всичко комично, често се смееше отпосле с мене над тази история, която баща му, вдигнал глава от книгата, с благ, усреден поглед ни разказваше, след което, очевидно без ни най-малко да се смущава от доста скандалния произход на това свято печатно произведение, отново се вдълбочаваше в стихотворните коментари на господин фон Швайниц или в „Премъдростта Соломонова“.
Но покрай тази духовна насоченост на неговите четива съществуваше и друга една, която от някое време можеше да се окачестви като стремеж да се проникне в „тайните на стихиите“. С това искам да кажа, че той се занимаваше — в съвсем скромен мащаб и при съвсем скромни средства — с природоизпитателни, биологични, а също тъй и химико-физически изследвания за която цел баща ми му услужваше при нужда с най-необходимите материали от своята лаборатория. Послужих си за тия негови стремежи с горното малко поостаряло и не съвсем безупречно название, защото в тях се долавяше някаква мистична отсянка, която в миналите времена сигурно би възбудила подозрение, че това са опити за магия. Впрочем тук трябва да отбележа, че това недоверие на отминалата религиозно-спиритуалистична епоха спрямо все по-засилващата се страст да се прониква в тайните на природата, ми е било винаги напълно разбираемо. Благочестието неизбежно е виждало в това някакво кощунствено проникване в сферата на забраненото, вън от протеста, който се надига у човека при подобно разглеждане на божието творение, на природата и живота, сякаш те са област от морално съмнително естество. Самата природа и без това е препълнена с измамни, избиващи на магия порождения, с двусмислени чудатости и полуприкрити, странно неопределени загатвания, че едно смирено ограничаващо се благочестие не е могло да не вижда в дръзкото й изследване вече опасно престъпване на предопределените граници.
5
Паралелни места (лат.) — тоест бележки, посочващи паралелни текстове в библията. — Б.пр.