Ако тази пеперуда можеше за своята самозащита да става невидима, достатъчно беше да прелисти човек по-нататък книгата, за да попадне на други вече екземпляри, които чрез очебийна, натрапваща се дори отдалеч видимост постигаха пак същия резултат. Тези пеперуди бяха не само необикновено големи, но и извънредно разкошно обагрени и нашарени. Те, според думите на татко Леверкюн, летели в това свое на пръв поглед предизвикателно облекло с подчертано спокойствие, което обаче не можело да се нарече дръзко, в него по-скоро проличавало нещо унило и въпреки че те никак не се криели, нито едно животно, било то маймуна или птица, или пък гущер, не ги поглеждало. И защо? Защото били отвратителни. Защото със своята биеща на очи красота и бавен летеж те тъкмо това изтъквали. Сокът на тези пеперуди бил толкова зловонен, вкусът им толкова непоносимо гаден, че дори някога по недоразумение и да ставало грешка, лакомникът, който смятал да си подслади душата с някоя от тях, веднага изплювал плячката си с всички признаци на страшна погнуса. Но тяхната отвратителност била толкова известна в природата, че те се чувствували сигурни — печално сигурни. Ние зад Йонатановото кресло обаче се питахме дали тази сигурност не е по-скоро позорна, отколкото забавна. И какъв бил резултатът? Този, че и други видове пеперуди започнали измамнически да се обличат в същата предупреждаващо разкошна премяна и също така бавно, но недосегаемо меланхолно-сигурно да летят, макар че били напълно годни за ядене.
Заразен от веселостта на Адриан, който при тези сведения просто се тресеше до сълзи от смях, смеех се от сърце и аз. Но с едно строго „шт!“ татко Леверкюн слагаше край на смеха ни, тъй като изискваше да се отнасяме към всичките тия неща с благоговейно страхопочитание — със същото страхопочитание към тайните на природата, с каквото той разглеждаше необяснимите например писмена върху черупките на някои миди. При тези свои наблюдения той си служеше с една голяма четириъгълна лупа, която отстъпваше понякога и на нас. Не ще и дума, наблюдаването на тия създания, на всичките тия морски охлюви и миди, беше също тъй дълбоко поучително, особено когато изображенията им се разглеждаха под ръководството, на Йонатан. Мисълта, че всичките тези извивки и сводчета с розови входове и чудно нюансирани, сякаш фаянсови, разнообразни стенички, изваяни с толкова прелестна сигурност и с колкото смел, толкова и изящен усет за форма — са все дело на техните пихтиести обитатели — ако, разбира се, държим на представата, че природата сама се изгражда, и не намесваме във всичко това и творец, когото непременно да смятаме за надарен с богато въображение приложен художник и честолюбив майстор-грънчар, така че да се поддаваме на изкушението да намесваме в творението и някакъв изкусен междинен бог, някакъв демиург — та искам да кажа: мисълта, че тези дивни черупки бяха дело на самите мекотели, за да се опазват в тях от опасностите, тази мисъл беше най-поразителната в случая.
— Вътре във вас — казваше ни Йонатан — в това вие лесно можете да се уверите, като напипате вашите лакти, вашите ребра, има една твърда опора, това е вашият скелет, за който са прикрепени мускулите, плътта ви и който вие носите в себе си, ако не е по-правилно да кажем, че той вас носи. А тук виждаме тъкмо обратното. Тези създания са изнесли опората си навън, не като скелет, а като свой дом и тъкмо в това, че при тях тя е външността им, а не някаква вътрешност, трябва да търсим причината за тяхната красота.
Ние момчетата, Адриан и аз, се споглеждахме озадачено, нерешително усмихнати при тези забележки на бащата за суетата на видимия свят.
Но понякога тази външна красота беше коварна: някои конусовидни охлюви, прелестно несиметрични създания, едни оцветени в бледорозово с жилчици, други в меденокафяво с бели петна, имаха лошата слава, че ужилването им било отровно — изобщо, според думите на бухелския стопанин, в целия този чудат дял на живота имало нещо доста съмнително и фантастично двусмислено. Известна странна двойственост във възгледите за тези разкошни същества проличавала и в твърде разнообразните цели, за които били употребявани в миналото. В Средните векове те принадлежали към постоянния реквизит на магьосниците и алхимиците и се смятали за много подходящи съдове за отрови и любовни напитки. А, от друга страна, те същевременно са играли известна роля и при богослужението, било като украса на ковчежетата за светите дарове и реликви, било дори като чаши за причастие. И какво ли не идвало тук в допир — отровата с красотата, отровата с магията, но също и магията с литургията. Макар тогава да не се замисляхме над всичко това, коментарите на Йонатан Леверкюн ни караха все пак смътно да го чувствуваме.