Колкото до онези писмена, които не даваха мир на татко Леверкюн, те се очертаваха, бледочервеникаво върху белезникавите черупки на едни новокаледонски миди от средна големина. Буквите, изписани сякаш с четчица, преминаваха към ръба вече в чисто щрихови орнаменти, но върху по-голямата част от изпъкналата повърхност, благодарение на грижливия им и сложен рисунък, създаваха действително впечатлението на писмени знаци. Доколкото си спомням, те много напомняха ранната ориенталска писменост, донякъде староарамейското писмо, и действително баща ми трябваше да донася на своя приятел от доста добре обзаведената градска библиотека в Кайзерсашерн археологически книги, по които можеше да се направят някои справки й сравнения. То се знае, тези проучвания не водеха до никакви резултати или до толкова объркани и безсмислени, че се свеждаха всъщност до нищо. С известна меланхолия това трябваше да признае и самият Йонатан, когато ни сочеше тези загадъчни руни. „Оказа се — споделяше с нас той, — че е съвсем невъзможно да се вникне в смисъла на тези знакове. За жалост така е, деца мои. Те се изплъзват от нашето разумение и печалното е, че те ще си останат тайна и занапред. Но ако казвам «те се изплъзват», това ще рече само, че «те не ни се разкриват», затова нека никой не ме убеждава, че природата била изписала този шифър, чийто ключ ние не притежаваме, само за да украси черупката на едно от своите създания. Украсата и смисълът винаги са вървели ръка за ръка и древните писмена са служили едновременно както за украса, така и за съобщение. Не ми приказвайте, че тук не се съобщавало нищо! Макар че съобщението не може да се изясни, вдълбочаването в тази неяснота е все пак една наслада.“
Смяташе ли той, че ако тук наистина имаше някакво тайно писмо, природата действително е разполагала със свой собствен, зароден в нея самата организиран език? Защото кой иначе от изнамерените от хората езици би избрала тя, за да се изрази? Още тогава като момче аз схващах твърде ясно, че природата извън човека по самата си същност е безграмотна, и това е, което в моите очи я прави така зловеща.
Да, татко Леверкюн беше мислител, дълбок съзерцател и аз вече казах, че неговото изследователско увлечение (ако би могло изобщо да се говори за изследване там, където всичко се свеждаше всъщност до мечтателна съзерцателност) беше винаги склонно да взема определена, а именно мистична или интуитивно полумистична насока, в която, както поне на мен ми се струва, човешката мисъл почти неизбежно избива, щом започне да се вдълбочава в тайните на природата. Че дръзновението да се извършват опити с природата, да се предизвикват в нея явления, да бъде подхвърляна тя на „изкушение“, като чрез експериментиране дейността й се излага на показ — че всичко това граничи с магьосничеството и нещо повече, дори е магьосничество и е дело на „изкусителя“, е било винаги убеждението на отминалите епохи: едно убеждение, което буди уважение, ако питате мене. Интересно е да се знае как ли е щяло да се погледне в ония времена на онзи витембергец8, който преди сто и толкова години, както ни разказваше Йонатан, бе изнамерил опита с „видимата музика“, която и ние имахме възможност да наблюдаваме понякога. Сред не многото физически уреди, с които бащата на Адриан разполагаше, имаше и една кръгла стъклена плоча, закрепена само в средата на една ос. Върху тази именно плоча се проявяваше това чудо. Плочата се посипваше със ситен пясък и когато татко Йонатан прекарваше от горе на долу един стар лък от чело по ръба й, тя започваше да трепти, от което раздвиженият по нея пясък се събираше и разполагаше в удивително точни и разнообразни фигури и арабески. Тази зрима акустика, в която очевидността и тайната, закономерността и чудото така чаровно се съчетаваха, много се харесваше на нас, момчетата; за да причиним радост впрочем и на експериментатора, ние често молехме татко Леверкюн да ни я демонстрира.
Подобно удоволствие му доставяха и ледените цветя и през зимните дни той беше в състояние съсредоточено да наблюдава по половин час структурата на тези кристални отлагания върху малките селски прозорци на Бухел било с просто око, било през своята лупа. Но нека кажем: всичко щеше да си е в ред и нашият наблюдател лесно щеше да се заема след това с всекидневната си работа, ако тези порождения се придържаха, както им би подобавало, към симетричните фигури, към строго математичните и правилни форми. Но това, дето те едва ли не с фокусническо безсрамие подражаваха на растителния свят, дето по такъв чудесен начин имитираха папрати, треви, чашки и венчета на цветя и със своите ледени средства дилетантски копираха органичния свят — с това вече Йонатан не можеше да се примири, над това той не преставаше донякъде неодобрително, ала и с възхищение да клати глава. Бяха ли тези фантасмагории образец за растителните форми, или бяха просто тяхното подражание? — това беше въпросът, който го измъчваше. Нито едното, нито другото, сам си отговаряше той, това бяха паралелни образувания. В творческото си въображение природата фантазира и тук, и там все същото и ако можеше да става дума за подражание, сигурно то беше взаимно. Нима трябва да си представяме истинските деца на полята като образци само защото в тях е внедрена дълбока, органична действителност, докато ледените цветя са само фигури? Та тия фигури са резултат на не по-малко сложна игра на материята, отколкото оная, която виждаме при растенията. Доколкото правилно разбирах нашия домакин, това, което го занимаваше, беше единството между живата и тъй наречената не жива природа, беше мисълта, че ние грешим по отношение на последната, когато теглим прекалено строга граница между двете области, тъй като в действителност тази граница не е чак толкова непроницаема и по начало няма такова елементарно качество, което да е присъщо само на живите същества и да не се наблюдава и при неодушевени обекти.
8
Става дума за немския физик Ернст Фридрих Хладни (1756–1827). Описваното явление е известно във физиката под името „хладниеви фигури“ — Б.пр.