По какъв действително смущаващ начин се вплитат двете царства едно в друго, ни показваше „лакомата капка“, на която татко Леверкюн неведнъж поднасяше обеда пред очите ни. Една капка, кой я знае от какво, от парафин ли или от етерично масло — и аз вече не си спомням точно каква беше тя, мисля, че беше май хлороформ, — та една капка, казвам, не е някакво живо същество, не е и примитивно, не и амеба дори, и човек никога не би допуснал, че тя може да чувствува глад, да приема храна, да задържа смилаемата част и да изхвърля несмилаемата. Но тъкмо това вършеше нашата капка. Тя висеше самотна в чаша вода, където Йонатан я беше впръснал навярно със спринцовка. Това, което той сетне правеше, беше следното. Вземаше с пинсетка една мъничка стъклена пръчица, по-скоро една стъклена нишка, покрита с шеллак, и я поднасяше на капката. Това беше единственото, което той правеше, останалото извършваше капката. Тя издуваше на повърхността си една малка пъпчица, нещо като възприемателно хълмче, с което започваше да поглъща пръчицата по дължина. При това и тя се разтягаше на дължина, вземаше крушообразна форма, за да поеме без остатък плячката си, разпъваше се надлъж, докато от пръчицата не оставаше да стърчи нищо, и след това — давам ви честна дума — започваше постепенно пак да се закръгля, отначало като яйце, да абсорбира шеллаковото покритие на пръчицата и да го разпределя в телцето си. След като привършваше това, тя, възвърнала си вече сферичността, изтласкваше чисто облизаната пръчица към периферията си и я изхвърляше обратно във водата.
Не бих могъл да кажа, че гледах всичко това с удоволствие, но трябва да призная — оставах от опита поразен, както и Адриан впрочем, макар че при тия демонстрации той само от уважение към сериозността на баща си потискаше напушилия го смях. Наистина лакомата капка можеше да се приеме за смешна, но съвсем не беше смешен за моето чувство случаят с едни невероятни и призрачни създания на природата, които татко Леверкюн беше успял да отгледа в някаква странна култура и които той ни позволяваше също да наблюдаваме. Тази гледка няма никога да забравя. Стъкленият съд, където тези странни порождения кристализираха, беше до три четвърти пълен с леко лигава течност, именно с разредено водно стъкло, а дъното му бе посипано с пясък. И от този пясък беше поникнал един гротескен мъничък пейзаж от различно оцветена растителност, един объркан гъсталак от сини, зелени и кафяви кълнове, подобни на водорасли, на гъби, на неподвижни полипи, също и на мъхове, на раковини, плодови завързи, фиданки, дървесни клонки, а тук-там някои измежду тях напомняха човешки крайници — това беше най-забележителното нещо, което бях някога виждал: забележително не толкова поради крайно странния си и смущаващ изглед, колкото поради дълбоката меланхолия, която беше разлята в него. И когато татко Леверкюн ни запита какво смятаме да е това и ние колебливо отговорихме, че може да са растения — „не — възрази той, — те не са растения, те само се правят, че са растения, но недейте да ги подценявате за това! Тъкмо защото тъй се стараят да бъдат като растенията, те заслужават пълното ни уважение“.