Оказа се, че тази растителност беше от напълно неорганичен произход и бе осъществена с помощта на материали, произхождащи от аптеката „Благи вестители“. Преди да налее разтвора от водно стъкло, Йонатан беше поръсил пясъка на дъното с различни кристали, ако не се лъжа, с кристали на калиев хромат и меден сулфат, и от този посев, в резултат на физическия процес, наречен „осмотично налягане“, се беше развила тая жалка растителност, към която експериментаторът възбуди веднага у нас още по-живо съчувствие, защото той ни показа, че тези печални подражатели на живота бяха жадни за светлина, „хелиотропни“, както се нарича това от науката за живите същества. Той изложи пред нас едната страна на аквариума на слънчевата светлина, като засенчи другите три, и ето че към страната, през която проникваше светлината, в кратко време се наклони цялото това съмнително котило — гъбите, фалическите стъбла на полипите, фиданките и водораслите, заедно с полуоформените телесни членове, и то с такава страстна жажда за топлина и радост, че всички тези „създания“ просто се притиснаха и буквално залепнаха към стъклото.
— И при това те са мъртви — рече Йонатан и очите му се наляха със сълзи, докато Адриан, както добре виждах, се тресеше от сдържан смях.
Колкото до мене, аз не мога да се произнеса дали трябва над това да се смее човек, или да плаче. Едно само ще кажа: такива призрачни явления като описаното са дело изключително на природата, и то предимно на дръзко изкушаваната от човека природа. В благородното царство на хуманистичните науки подобни кошмарни призраци не се срещат.
IV
Тъй като предишната глава и без това прекомерно набъбна, струва ми се, че ще е най-добре да пристъпя вече към нова, в която с няколко думи да въздам дължимото и на образа на стопанката в Бухел, на милата Адрианова майка. Възможно е от благодарността, която изпитвам за хубавите детски спомени, както и за вкусните закуски, които тя ни поднасяше, у мен да се е създал ореол около нейния образ — но аз трябва да кажа, че в живота си не съм срещал по-привлекателна жена от Елсбет Леверкюн, и аз не мога да говоря за нейната простичка, интелектуално съвършено скромна личност иначе, освен с дълбоката почит, която ми внушава убеждението, че синът дължеше твърде много за своя гений на изключителната витална сила на тая майка.
Ако за мене беше истинска радост да гледам хубавата старонемска глава на съпруга й — с не по-малко удоволствие погледът ми се спираше и върху нейния извънредно приятен, своеобразен и чудно хармоничен облик. Родом от околностите на Аполда, тя беше брюнетка от онзи тип, който се среща понякога в немските земи, без неговата генеалогия — доколкото, разбира се, тя би могла да се проследи — да дава основания за предположението, че тук има примес на романска кръв. По мургавия тен на кожата, по черната, причесана на път коса и ласкавите, спокойни черни очи тя можеше да бъде взета за италианка или французойка, ако известна германска грубоватост в чертите все пак не противоречеше на това. Лицето й беше по-скоро кръгло, въпреки изострената брадичка, носът не съвсем правилен, малко потънал между веждите и леко вирнат, устата спокойна и меко очертана. Косата й, която, докато растях, бавно се посребряваше, закриваше отчасти ушите и беше така силно изопната към тила, че блестеше като огледало само в пътя над челото се виждаше и малко от бялата кожа. И въпреки това по някоя и друга къдрица — невинаги и следователно не нарочно — се виеше премило и волно край ушите. Сплетената на плитка коса, още дебела по времето на нашето детство, беше навита по селски на тила, като в празнични дни в нея се виждаше преплетена и една цветно извезана панделка.
Както на мъжа й, така и на нея градското облекло не бе по сърце, пък то и не й отиваше, докато селската полуносия, в която ние открай време си я знаехме — плътната, домашнотъкана фуста и обръбеният с ширит, квадратно деколтиран корсаж, откриващ доста набитичка шия и горната част на гърдите, върху които лежеше простичък златен медальон, — й стоеше до немай-къде хубаво. В мургавите й, свикнали на труд, но незагрубели, макар и не твърде нежни ръце с венчална халка на дясната имаше нещо бих казал, толкова човешки истинно и благонадеждно, че просто бе удоволствие да ги гледаш същото можеше да се каже и за доста големичките й уверено стъпващи, добре оформени крака, обути в удобни пантофки с ниски токове и с вълнени зелени или сиви чорапи на стройните глезени. Всичко това беше извънредно приятно. Но най-хубавото у нея беше гласът й, по тембър топло мецосопрано, който при леко тюрингския й изговор беше наистина галещ. Аз не казвам „гальовен“, защото в това има вече нещо преднамерено, съзнателно. Очарованието на този глас се дължеше на някаква вътрешна музикалност, останала впрочем латентна, тъй като Елсбет нито и помисляше за музика, тя не беше я осъзнала, така да се каже. Случваше се наистина между другото да вземе понякога няколко акорда на китарата, която висеше на стената във всекидневната стая за украшение, и да потананика полугласно някои строфа от една или друга песен, но да пее истински, тя не се решаваше, макар да се обзалагам, че тук имаше великолепен материал за развитие.