Във всеки случай аз никога не съм чувал някой да говори по-сладко от нея, при все че всичко, което тя казваше, беше всъщност съвсем просто и делово и според мене съвсем не е без значение, че тези естествени, подсказани от вродения вкус благозвучни интонации са докосвали майчински още от първия час Адриановия слух. С това аз донякъде си обяснявам просто невероятния усет за звук, проявяван в неговото творчество, ако и да би могло на това да се възрази, че и неговият брат Георг е имал същото благоприятно условие, без то да е оказало някакво влияние върху облика на живота му. Георг впрочем приличаше предимно на баща си, докато Адриан беше взел много повече от физиката на майка си, макар че, от друга страна, Адриан беше, който бе наследил склонността на бащата към мигрена, а не Георг. Но общо външността на скъпия ми покойник, както и много подробности: мургавият тен, разрезът на очите, формата на устата и брадичката — всичко това бе наследено от майката и то биеше особено на очи, докато ходеше бръснат, значи, преди да си беше пуснал така изменящата го островърха брадица, което стана вече по-късно. Смолистата чернота на майчините и лазурът на бащините му ириси се бяха смесили в неговите засенчени сиво-синьо-зеленикави очи, попръскани сякаш с метални точици и с едно ръждивокафяво кръгче около зениците и аз съм бил винаги вътрешно убеден, че тъкмо тази противоположност между очите на родителите му и смесицата, която бе произлязла в неговите, го правеше колеблив при естетичната му преценка в това отношение и той цял живот не можеше да реши кои очи, черните или сините, повече предпочита у другите. Но винаги беше крайността — смолисточерният блясък между ресниците или небесната синева, — която истински го подкупваше.
Влиянието, упражнявано от госпожа Елсбет над ратаите в Бухел, които през не особено усилното време на годината не бяха много и само по жътва нарастваха с наети от околното селско население помощници, беше най-благотворно и доколкото мога да съдя, нейният авторитет сред тях беше дори по-голям и от авторитета на съпруга й. Образите на някои от тези хора все още си спомням: на коняря Томас например, който обикновено ни докарваше от гара Вайсенфелс и сетне ни откарваше до нея — едноок, извънредно висок и костелив човек, при това с гърбица високо горе, на която често разхождаше яхналия го мъничък Адриан по-късно моят приятел много пъти ме уверяваше, че това било много практично и удобно седалище. Спомням си сетне една краварка на име Хана, мома с раздрусани гърди и боси, вечно изпоцапани с тор крака, с която подрастващият Адриан, по причина, изискваща по-подробно разглеждане, поддържаше най-тясна дружба спомням си и управителката на сиренарницата, госпожа Лудер9, една вдовица вечно с боне на главата и необикновено достоен израз на лицето, който трябваше да се приема отчасти като протест срещу името й, но се дължеше покрай другото и на факта, че беше общопризната майсторка в приготвянето на бялото сирене. Тя именно, когато това не вършеше самата стопанка, ни гощаваше в благодатния полумрак на краварника, където под сръчните ръце на свитата върху ниско столче доячка в чашите ни се струеше топло, пенливо, ухаещо на полезното животно мляко.
Не бих се впускал, разбира се, толкова подробно в детските си спомени за тая селска обстановка сред простичкия декор на полето и гората, на езерото и хълма, ако тъкмо тя не беше най-ранният околен свят на Адриан до десетата му година — неговата родителска къща, неговият пръв пейзаж, който включваше тъй често и мене заедно с него. Това беше времето, откогато води началото си нашето „ти“ и когато и той трябва да се е обръщал към мене по име — аз вече не си го спомням, но немислимо е едно шест или най-много осемгодишно момче да не ми е казвало просто „Серенус“ или дори „Серен“ в отговор на моето „Адри“. Не мога да определя точно кога, но трябва да е било вече през първите училищни години, когато той престана да ми засвидетелствува тая близост и ако все пак се обръщаше към мене, то беше само с презимето, докато на мене щеше да ми се струва ужасно сурово и дори невъзможно да му отвръщам със същото. Да, така беше — а сега остава някой да си помисли, че искам да се оплаквам за това. Аз само сметнах за нужно да упомена, че от своя страна аз му казвах „Адриан“, а той или отбягваше обръщението по име, или ми казваше „Цайтблом“. Но да оставим настрана този куриозен факт, с който бях свикнал напълно, и да се върнем отново към стопанството Бухел!