Негов и не по-малко мой приятел беше кучето Зузо — колкото и странно, ала такова беше името му, — това бе една доста проскубана хрътка, която се смееше с цялата си муцуна, когато й носехме да яде, но за чуждите хора съвсем не бе безопасна. Денем тя водеше обичайния живот на кучетата, вързани с верига за колибката край паницата си, и само нощем, когато всичко утихваше, обикаляше свободно из двора. Двамата с Адриан често надзъртахме в мръсния, наблъскан свинарник, като не забравяхме слушаните в кухнята истории, че тези нечисти питомци с хитри сини очички под русите клепки и тлъсти туловища с цвета на човешката плът ядат, когато им падне, и малки деца, мъчехме се да подражаваме на глухото грух-грух на езика им и не можехме да откъснем поглед от розовото потомство на опрасилата се свиня, което напираше към цицките й. Двамата се забавлявахме с педантичния, изпълнен с важно отмерени звуци и понякога избухващ в истинска истерия живот на кокошото племе зад телената мрежа на курника и заедно правехме впрочем твърде въздържани посещения на пчелите в кошерите зад къщата, добре запознати с, макар и не непоносимата, но оглушителна болка, която усещахме, когато някоя от тези събирачки на нектар се залутваше по погрешка на носа ни и от глупост решаваше, че трябва да ни ужили.
Спомням си френското грозде в градината, което ядяхме, като прекарвахме гроздчетата му през стиснатите си устни, помня какви бяха на вкус полският киселец и някои цветя, от дъното на които умеехме да изсмучем мъничкото нектар, помня и жълъдите, които дъвчехме, легнали по гръб в гората, а също и пурпурночервените къпини, които беряхме от храстите край пътя и чийто тръпчив сок утоляваше детската ни жажда. Ние бяхме деца — не поради някаква разчувстваност от себе си, но поради него, при мисълта за неговата участ, за това, че му бе орисано от долината на невинността да се издигне до висоти пустинни, ужасни дори, се вълнувам, като гледам към миналото. Това беше живот на един артист и тъй като на мене, обикновения човек, бе отсъдено да го наблюдавам от такава близост, цялото мое душевно съчувствие към хората и хорските съдбини се е съсредоточило в тази особена форма на човешки живот. За мене, благодарение на дружбата ми с Адриан, тази форма е станала образец, по който се изгражда всяка съдба, за мен тя е класически повод за дълбоко вълнение пред това, което наричаме пораждане, развитие, предназначение — и може би тя е наистина такъв образец. Защото, макар че артистът си остава цял живот по-близък, да не речем: поверен на своето детство, отколкото отдалият се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния, си остава, може да се каже, завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста от недокоснатите му най-ранни години до вече по-късните, неподозирани стадии на неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен, по-покъртителен за наблюдателя, отколкото пътят на обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена.
Впрочем най-настойчиво моля читателя да отнесе само за сметка на пишещия тези редове всичко, което бе казано с чувство дотук, и в никой случай да не допуща, че то е казано в духа на Леверкюн. Аз съм старомоден човек, останал верен на някои скъпи за мене романтични схващания, към които се отнася и малко нещо патетичният навик да противопоставям артистично надарения човек на посредствения. Адриан щеше без съмнение студено да възрази срещу изказване като горното, ако би счел изобщо, че си струва трудът да възразява. За изкуството и хората на изкуството той съдеше във висша степен трезво, а когато беше предизвикан, дори и остро, и толкова не обичаше „романтичната шумотевица“, която по едно време се беше вдигнала около тия неща, че даже му беше неприятно да чува думите „изкуство“ и „човек на изкуството“, това се четеше просто по неговото лице, когато те се споменаваха. Същото беше и с думата „вдъхновение“ — в негово присъствие беше за предпочитане тя да се избягва или в краен случай да се замести с „хрумване“. Той така мразеше тази дума, така се подиграваше с нея, че и сега, когато си спомням за тая негова омраза и подигравки, неволно повдигам ръка от сложената на масата попивателна, за да прикрия очите си. Твърде много мъка имаше в тази омраза, за да бъде тя само обективен резултат от промените в духа на времето. Но и тези промени играеха, изглежда, известна роля, защото си спомням как той вече като студент веднъж ми каза, че деветнадесетият век трябва да е бил необикновено приятен период, тъй като никога човечеството не се е разделяло тъй трудно с възгледите и навиците си от предишната епоха както в нашето време.