За езерото, обрасло с върбалак, което отстоеше само на десетина минути от Бухел, споменах вече бегло. То се наричаше Кравешкото корито сигурно заради продълговатата си форма, а също и защото кравите охотно идваха на брега му на водопой. Водата му беше, не зная защо, необикновено студена, така че ние се решавахме да се къпем в него едва следобед, когато слънцето го беше вече доста дълго нагрявало. Колкото се отнасяше пък до хълма, до него се отиваше за половин час и това беше много приятна разходка. Беше наречен, навярно много отдавна, но съвсем, неподходящо, Сион и зиме, когато вече там рядко се мярках навън, склонът му беше много удобен за спущане с шейни. Лете от „върха“, където сред сенчестите явори беше скована с общински средства удобна пейка, се разкриваше просторна гледка, на която надвечер в неделните дни често съм се любувал с Леверкюновото семейство.
На това място се виждам принуден да обърна внимание върху следното. Рамката, било като пейзаж, било с оглед на домашния бит, в която Адриан по-късно, в зрели вече години, отново устрои своя живот, когато се установи за постоянно у Швайгещилови в Пфайферинг край Валдсхут в Горна Бавария, удивително напомняше, дори повтаряше всичко, което го заобикаляше през неговото детство, с други думи, обстановката, сред която протече по-късният му живот, възсъздаваше по най-куриозен начин оная от детските му години. Не стига, че в околността на Пфайферинг (или Пфеферинг, името пишеха различно) се издигаше пак хълм с общинска пейка, наименуван наистина не Сион, а Рида, не стига, че и тук, почти толкова далеч от стопанския двор, колкото и Кравешкото корито, имаше езеро, наречено вече Рибарника — и то с много студена вода, — не, също и сградата, и дворът, и семейните отношения съответствуваха поразително на тези в Бухел. Сред двора растеше дърво, което пак доста пречеше, но пак не бе закачано от чисто сърдечни съображения — тук то не беше липа, а бряст. Действително между дома на Швайгещилови и тоя на Адриановите родители имаше типична разлика, тъй като Швайгещиловата сграда беше стара манастирска постройка с дебели стени, дълбоки сводести прозоречни ниши и намирисващи на плесен коридори. Но и тук, както и там, силният мирис от лулата на домакина насищаше атмосферата на долните стаи, и тук домакинът, както и домакинята госпожа Швайгещил бяха „родителите“ той — дълголик, по-скоро мълчалив, спокоен и разумен земеделец, а тя — също тъй на години, действително доста снажна вече, но много пропорционално сложена, будна, енергична жена с изопната, гладко причесана коса и стройни ръце и крака двамата имаха впрочем голям син — наследник на имота, на име Гереон (не Георг), много прогресивно мислещ млад човек, увлечен по новите земеделски машини, и по-малка дъщеря, наречена Клементина. Дворното куче в Пфайферинг знаеше също да се смее, макар че се казваше не Зузо, а Кашперл, така поне първоначално му казваха. Първоначално, защото в това отношение наемателят в стопанството си имаше собствени разбирания и аз бях свидетел как под негово влияние името Кашперл се превърна малко по малко в чист спомен и самото куче се обаждаше в края на краищата вече по-охотно на „Зузо“. Втори син в Пфайферинг нямаше, но от това сходството по-скоро се засилваше вместо да отслабне, защото кой трябваше да бъде този втори син?
Върху целия този просто натрапващ се паралелизъм не съм говорил с Адриан никога отначало не казах нищо, а по-късно, не ми се щеше вече да заговарям, но това явление никак не ми харесваше. Такъв избор на местожителство, който възкресяваше най-ранното детство, такова скриване в старото, в изживяното вече, в детинството, най-малко в тяхната външна страна, свидетелствуваше наистина за чувства на дълбока привързаност, но то говореше същевременно и за нещо много тягостно вече в душевния живот на един мъж. В случая с Леверкюн това беше още по-странно, защото никога не съм забелязвал у него някакво особено сърдечно, емоционално обагрено отношение към родителската стряха, която той напусна рано и без видима мъка. Дали това изкуствено „възвръщане“ не беше чисто и просто игра? Не ми се вярва. Всичко това ми напомня по-скоро един мой познат, който по външност, макар и снажен и с голяма брада, беше вътрешно толкова нежен и чувствителен, че когато се разболяваше — а той честичко боледуваше, — искаше да бъде лекуван само от специалист по детски болести. Интересно в случая беше и това, че докторът, в когото той имаше доверие, бе толкова дребничък, че една практика сред възрастните буквално не му подхождаше, така че той беше принуден да се насочи към детските болести.