Струва ми се за уместно веднага сам да призная, че този анекдот за странния пациент и лекаря по детски болести е съвсем нежелателно отклонение толкова повече, че както единият, така и другият няма вече изобщо да се споменават в тези бележки. Ако това е грешка и ако без съмнение бе вече грешка, че в склонността си все да избързвам започнах още тук да разказвам за Швайгещилови и за техния Пфайферинг, аз бих молил читателя да отдаде тази моя непоследователност на възбудата, която ме владее, откакто съм се заел с този свой опит за биография — и то не само през часовете на писането. Работя вече редица дни над тези страници, но моите старания да придам известна уравновесеност на своите изрази и да намеря подобаваща форма за мислите си нека не заблуждават читателя — аз всъщност съм непрестанно обзет от вълнение, което се изразява дори в треперливостта на обикновено още съвсем твърдия ми почерк. Впрочем иска ми се да вярвам, че с време моите читатели сами ще могат не само да разберат моя душевен потрес, но отчасти и да го преживеят.
Забравих да спомена, че в стопанството на Швайгещилови, където се установи по-късно Адриан, имаше, разбира се, и една краварка с разлюлени гърди и вечно потънали в тор боси крака, която толкова приличаше на Хана от Бухел, колкото всяка краварка всъщност прилича на друга тук тя се казваше Валтпургис. Но не за нея искам да говоря сега, а за нейния първообраз Хана, с която малкият Адриан особено се беше сдружил, защото тя обичаше да пее и често устройваше с нас, децата, нещо като спевки. Странно наистина: докато надарената с хубав глас Елсбет Леверкюн се въздържаше поради някакъв свян да пее, това лъхащо на обор същество ни най-малко не се стесняваше от своя креслив глас (слухът й впрочем беше отличен) и вечер ни пееше на пейката под липата какви ли не народни, войнишки, та и улични песни, повечето от сантиментално или ужасно естество, думите, и мелодиите на които ние бързо заучавахме. Почвахме ли да пеем и ние, тя ни предоставяше първия глас, като подхващаше в терца, от която, щом подхождаше, прескачаше в долна квинта и секста и сигурно и вярно издържаше втория глас до края. При това, за да ни подкани, изглежда, истински да оценим тая хармонична наслада, тя разтягаше засмяна устата си чак до ушите също като Зузо, когато виждаше, че му носят храна.
Под „ние“ подразбирам Адриан, себе си и Георг, който беше тогава на тринадесет години, докато брат му беше на осем, а аз на десет. Сестричката им Урсел беше още много малка, за да взема участие в тези музикални упражнения, пък и при този вид вокална музика, до който краварката Хана съумя да издигне нашето задружно пеене, единият от нас, четиримата певци, беше и без това вече излишен. Защото тя ни учеше да пеем канони — най-детските и обикновените, разбира се: „Сутрин рано в неделя“, „Ехтят чудни песни“ и онзи за кукувицата и магарето. Тези часове на здрач, когато се предавахме на това развлечение, са останали в спомена ми като нещо значително — по-право споменът ми за тях доби впоследствие за мене повишено значение, защото през тия вечери всъщност, доколкото ми е известно, моят приятел за пръв път влизаше в досег с „музика“, малко по-изкусно и раздвижено организирана от тая при едногласното пеене. Тук вече имаше периодично преплитане, повтарящо се подхващане на музикалната фраза, към което краварката Хана подканваше със смушкване в ребрата поредния певец, когато песента беше вече в ход и мелодията стигаше до определена точка, без да е дошла обаче до края. Тук отделните части на мелодията се появяваха на различни места, но това не предизвикваше бъркотия, напротив, повторението на първата фраза от втория певец хармонираше тон по тон извънредно приятно с продължението, което пееше първият. А когато първият певец — в случай че песента беше „Сутрин рано“ — стигаше до повтарящите се думи „камбаните бият“ и започваше след това звукоподражателното „бим-бам-бум“, това служеше вече за басов съпровод не само на „в неделя“, при което се намираше тъкмо вторият, но и на началното „сутрин рано“, с което третият певец, вследствие на новото смушкване, встъпваше в музикалното си време, за да бъде той пък, щом стигнеше до втория стадий на мелодията, заменен на свой ред от започващия тъкмо в този момент първи, който току-що бе отстъпил основно звучащото характерно „бим-бам-бум“ на втория — и тъй нататък. Партията на четвъртия от нас неизбежно съвпадаше с партията на един от останалите трима, но той се стараеше да поразнообрази своето дублиране, било като пееше поне една октава по-ниско, било като започваше преди първия, така да се каже, преди да е съмнало, с основното биене на камбаните и караше своето „бим-бам-бум“ или пък несмутимо си тананикаше „тра-ла-ла“ през всичкото време, докато траеше песента.