И тъй, макар че по време пеенето ни никога не съвпадаше, всеки мелодичен момент на всеки един от нас прекрасно се съчетаваше с момента на другия и това, което се постигаше, беше една прелестна тъкан, една звукова общност, каквато при „едновременното“ пеене не се получаваше тук имахме едно звукосъчетание, чиято хармония просто харесвахме, без по-нататък да се интересуваме от природата и причината й. Осем-деветгодишният Адриан също не се интересуваше. Но дали пък краткото, по-скоро подигравателно, отколкото удивено негово изсмиване, което чувахме, щом последното „бим-бам“ заглъхваше във вечерната мрачина — изсмиване, което по-късно трябваше така добре да опозная у него, не идеше да подскаже, че той беше прозрял вече особеността в строежа на тази песен, особеност, състояща се просто в това, че началото на мелодията й беше втори глас за следващото в по-друга тоналност продължение и че последната част бе басовата партия на всички други части? Никой от нас не си даваше тогава сметка, че ръководени от една краварка, ние се бяхме добрали до сравнително твърде високо стъпало в музикалната култура, до областта на имитационната полифония, която петнадесетият век трябваше да открие, за да можем ние да й се наслаждаваме. Сега обаче, когато си мисля за онова изсмиване на Адриан, започвам да разбирам, че у него е имало вече нещо от знанието и насмешливостта на един посветен. И това му остана за цял живот, често съм чувал и по-късно у него този смях, когато сме седели един до друг на някой концерт или в театъра и някакъв изкусен трик, някой остроумен, несхванат от мнозинството ход в музикалната структура, някое тънко психологично загатване в диалога на пиесата го поразяваше неочаквано. По времето на Хана това изсмиване съвсем не отговаряше още на годините му, но то беше вече същото, каквото и в зрялата му възраст: едно леко изтласкване на въздуха през носа и устата, при едновременното отдръпване на главата — кратко, хладно, едва ли не пренебрежително или най-малкото такова, сякаш искаше да каже: „Съвсем не е лошо, доста остроумно, любопитно, забавно!“ Но при това очите му странно се вглеждаха, търсеха нещо в далечината и върху техния метално попръскан сумрак лягаше още по-дълбока сянка.
V
И току-що приключената глава е според моето разбиране прекомерно раздута и вече започва да ми се струва, че е крайно време да се запитам дали не злоупотребявам прекалено с търпението на читателя. За мене самия всяка една дума, която тук пиша, е от изгарящ ме интерес, но колко неуместно би било да смятам това за гаранция, че то ще интересува също тъй и другите хора. Наистина не бива, от друга страна, да забравям, че аз пиша не за днешния ден и не за читатели, които не знаят още нищо за Леверкюн и няма защо следователно да жадуват да научат нещо повече за него. Тези мои съобщения се пишат за по-късни времена, когато предпоставките за вниманието на обществото към тях ще бъдат съвсем други — би могло дори с положителност да се каже: много по-благоприятни — и нуждата от подробности по този покъртителен живот, колкото и да са те умело или неумело изнесени, ще стане повече от наложителна.
Тези времена ще дойдат, когато вратите на нашия обширен и все пак тесен, изпълнен със задушлив, развален въздух затвор се разтворят, с други думи, когато бушуващата сега война така или иначе най-сетне завърши — но как се ужасявам аз при това „така или иначе“ от самия себе си, от ужасното принудително положение, в което съдбата е тласнала немската душа! Защото аз имам пред вид само едната алтернатива в това „така или иначе“ нея само допускам, на нея само разчитам, противно на гражданската си съвест. Поучаващата ни без отдих обществена пропаганда е втълпила така здраво в съзнанието на всички ни колко съкрушителни и безвъзвратни в своя ужас ще бъдат последиците от едно поражение на Германия, че без да щем, ние се боим най-вече от него. И все пак има нещо, от което едни от нас, наистина в моменти, изглеждащи на самите тях престъпни, други обаче съвсем искрено и постоянно, повече се боят, отколкото и от нашето поражение, и това е победата на Германия. Аз просто не смея да се попитам към коя от тези две категории принадлежа. Може би към една трета, към тия, които непрестанно и напълно съзнателно, но същевременно и сред непрекъснати угризения на съвестта, страстно желаят поражението. Всички мои въжделения и надежди не могат да не са против победата на немското оръжие, защото тя ще погребе делото на моя приятел, печатът на забраната и забравата ще легне може би за сто години върху неговото творчество, така че то ще пропусне своето време и едва по-късно историята ще го оцени по достойнство. Този е особеният мотив за моята престъпност и той се споделя от групичка пръснати по света хора, които спокойно могат да се преброят на пръсти. Но моето душевно състояние е само една специална разновидност на състоянието, което — като изключим случаите на крайна глупост или долна заинтересованост — е станало участ на целия наш народ и аз съм склонен да припиша на тази участ необикновен, небивал досега трагизъм, макар и да зная, че и на други нации се е вече полагало да желаят заради своето и общочовешкото бъдеще поражението на собствената си държава. Но като имам пред вид немския характер, неговото простодушие, доверчивост, вродено чувство на вярност и преданост, на мене ми се иска да вярвам, че в нашия случай тази дилема придобива изключителна острота и аз не мога да се въздържа от чувството на дълбока ненавист спрямо ония, които докараха един толкова добър народ до душевно състояние, което той понася — убеден съм — много по-тежко от всеки друг, като стига при това до трагична отчужденост от самия себе си. Достатъчно ми е да си представя, че по някаква нещастна случайност тия бележки попаднат в ръцете на моите синове и те, собствените мои деца, бъдат следователно принудени със спартанско презрение към всякакви мекушави съображения да донесат за мене на тайната полиция — за да си дам сметка с нещо като патриотична гордост за цялата дълбочина на конфликта, в който сме изпаднали.